Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Апартаментът беше препълнен с народ. Двама санитари, които вече си събираха багажа, поне трима униформени полицаи и двама детективи. Един криминалист посипваше навсякъде прах за отпечатъци от пръсти и тихо си подсвиркваше. Санитарката отново заговори на Фин.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш в болницата за преглед? Може да имаш сътресение, макар че не ми се вярва, но знае ли човек… — Тя се навъси. — Има и още нещо, дето сигурно си струва да го провериш.

— Ако бях изнасилена, щях да знам — отсече Фин. — Не съм.

— Добре, скъпа — отвърна жената и щракна пластмасовото си медицинско куфарче. — В такъв случай ще си тръгваме. Искрено ти съчувствам за страданията и загубата.

— Благодаря.

— Няма защо.

Заобикаляйки кървавото петно, санитарите излязоха през вратата. Единият детектив излезе от спалнята и тя се зачуди защо изобщо е влизал там. Беше се представил с името детектив Тракър и като го чу за пръв път, то й се стори смешно до истерия. И на практика реакцията й бе точно това — израз на почти истерично състояние. Детективът през цялото време я зяпаше право в гърдите и имаше лош дъх. Беше висок, широкоплещест, с мазна коса.

— С тоя Питър отдавна ли сте приятели?

— От два-три месеца.

— Спите ли заедно?

— Не смятам, че е ваша работа.

— Напротив. Ако спите с него, някой друг може да ревнува. Вмъква се тук и ви издебва или нещо подобно. Виж, ако не спите с него, тогава въпросът става малко по-сложен.

— Не спяхме заедно.

— Значи не познавате онзи, дето го е убил?

— Не.

— Откъде сте толкова сигурна? Сама казахте, че било тъмно.

— Никой от познатите ми не убива хора.

— Откраднато ли е нещо?

— Не успях да огледам както трябва.

— Значи може да е било грабеж?

— Възможно.

— Няма много за крадене.

— Да.

— Студентка сте, нали?

— Да. От Нюйоркския университет.

— И Питър ли?

— Да.

— Как се запознахте? На лекции, чрез общи приятели или нещо друго?

— Той учи… учеше по програмата за изящни изкуства.

— Е? Какво общо има това?

— Посещаваше курс по рисуване на голо тяло. Аз работя като модел.

— Как, гола ли?

Очите му отново се спуснаха към гърдите й. За пръв път това наистина я раздразни.

— Нарича се актова живопис.

— Все тая, сладурче. Нямаш дрехи и толкоз.

— Различно е, детектив Тракър, повярвайте ми.

— Допускате ли, че може да е бил някой от курса по рисуване?

— Не.

— В Ню Йорк е пълно със смахнати.

Главата я болеше ужасно. Искаше само да се свие на дивана и да заспи.

— Не е бил никой от проклетия курс, разбрахте ли, дявол да го вземе!

— По-кротко, малката. Не съм аз лошият.

— Тогава престанете да се държите като такъв.

Единият от униформените полицаи се усмихна. Тракър се навъси. Някой почука отвън и отвори вратата. На прага застана висок, много слаб мъж. Имаше тъмна коса, която се нуждаеше от подстригване, и изпито ъгловато лице с дълбоко хлътнали черни очи и леко набола четина по бузите и брадата. Приличаше на ирландец. Новодошлият сведе поглед към локвата кръв, засъхваща върху килима, и се намръщи.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита Тракър. — Това тук е местопрестъпление и ни пречите, мътните да ви вземат.

Мършавият мъж бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна малък, протрит кожен калъф. Докато го вадеше, Фин забеляза кобура под мишницата му. Тракър също го видя. Човекът разтвори калъфа и го пъхна под носа на детектива.

— Дилейни, лейтенант Винсънт Дилейни от Специалния полицейски отряд. — Той се усмихна. — А вие?

— Тракър от двайсет и трети участък.

— Приятно ми е. Това ли е мис Райън?

— Да, лейтенант.

— Бих искал да поговоря с нея, ако не възразявате.

— В момента водя разследване.

— Не, не го водите — каза Дилейни. — Вече не.

Над Ватикана се зазоряваше, но тайният град зад високите стени още тънеше в дълбоки сенки, а дърветата около лъкатушните алеи и старинните сгради тихо си шушукаха под ласката на лекия утринен вятър.

Тук-там блестяха светлини и мъжът с дългото черно расо чу приглушени песнопения, когато излезе от канцелариите на Държавния департамент в Папския дворец и зави по тясната чакълена алея между двореца Белведере и старата тухлена електроцентрала.

Стиснал в ръка разшифрованото съобщение от Ню Йорк, той ускори крачка. Мокрият от росата чакъл хрущеше под обикновените му черни обувки с връзки. Някога, в самото начало на кариерата си, изпитваше страхопочитание пред това място и го смяташе за земен престол на волята Божия.