Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Удушен, казваш — обади се Били, продължавайки да гледа кинжала. — Не е ли заклан?

— Може би става дума за някакъв ритуал. При забиването на острието жертвата вече е била мъртва.

— Или пък го е сторил някой смахнат — добави Дилейни.

— Не е по моята част. — Индиецът отново сви рамене. — Кой знае, може просто да не е обичал живописта.

Клетъчният телефон на Дилейни замига и подаде сигнал с мелодия от филма „Семейство Симпсън“. Дъщеря му го бе програмирала на шега и сега при всяко обаждане му се привиждаше как Барт Симпсън лети със скейтборд из Спрингфийлд. Той отвори телефона, изслуша съобщението, изсумтя веднъж-дваж и го прибра. После се озърна към Били.

— Ако обичаш, иди да провериш дали тук имат стажантка с фамилия Райън. Малкото име е Фин.

Униформеният мъж седеше в празна стая, всъщност по-скоро килия с голи бетонни стени, сив дървен стол и един-единствен малък отвор за вентилация в отсрещната стена — винаги затворен, винаги закрит дори и сред летните жеги. Оскъдната мебелировка се състоеше от армейско легло и одеяло в единия ъгъл, стол и дълга работна маса със закрепен отстрани шарнир за редакторска лампа и увеличително стъкло. Лампата даваше единствената светлина в стаята. Друга не му и трябваше, защото нито четеше, нито се хранеше тук, само спеше или работеше на масата. Понякога за дълго потъваше в размисли, но можеше да го прави и на тъмно. Не се чуваше никакъв звук, освен далечния тътен на гръмотевици, шумоленето на дребни животинки и пъпленето на безумни твари, може би само плод на претоварения му мозък.

Той стана и пристъпи до масивната стоманена врата. Най-напред провери дали всички заключващи механизми са на място, после бавно се съблече, като закачаше всяка униформена дреха на бронзовата кука върху вратата. Ботушите остави внимателно до края на армейското легло. Когато остана чисто гол, човекът се върна към стола и седна отново. Забеляза, че е възбуден, но не обърна внимание на това. От много години нямаше с кого да споделя страстта си, тъй че предпочиташе просто да я пренебрегва.

Пресегна се, взе от кутията върху масата нов чифт хирургически ръкавици и плъзна пръсти по дебелата релефна кожена подвързия на грамадната тежка книга, разположена точно в идеалния център на масата.

Мотивът на корицата беше прост и недвусмислен, един от първите му опити в тази област — хлътнал в кожената подвързия кръст, от който се разбягваха прави линии като звездни лъчи. На него висеше с главата надолу Дева Мария, чиито ръце бяха приковани ниско в основата, а краката — за напречната греда. Изображението разкриваше безграничното й страдание както от самото разпятие, така и от раждането на нейната първа и единствена рожба: дете, родено не надолу към земята, а във възход към мястото си до своя Отец. Божие дете, чиято мощ я убива, макар тя да умира доброволно на кръста, за да го роди, без някога да узнае докрай огромното значение на оногова, когото е родила. Неговото чудо и ярост, неудържимия му стремеж към пълна и праведна мъст за света. Голият мъж изрече кратка молитва към Божията майка, после разгърна книгата на последната страница, над която работеше, и започна нов стих.

Както се полага на всяка Библия, първата буква от колоната трябваше да бъде изрисувана, затова той отвори шишенце лепило и с най-фината си четка нанесе тъничка линия от лепкавата течност по оформените с молив очертания на заглавната буква. Грижливо я изсуши с дъха си, после взе лист златен варак и пренесе с памучен тампон част от златото върху лепилото.

Изчака търпеливо, сетне използва друга, по-широка и по-мека четка, за да отстрани излишното злато. Вече бе решил какъв цвят ще използва за вътрешността на буквата: медночервено, точно като косата на момичето, като мириса на прясна кръв в горещ летен ден — така, както трябваше да бъде преди много, много години.

Фин седеше сгушена на ръба на дивана, докато санитарката дезинфекцираше слепоочието й със спиртен тампон. Беше черна, дебела и много внимателна.

— Сигурно е използвал палка или нещо подобно. Кожата почти не е наранена. Ще имаш подутина, но нищо повече. Голям късмет си извадила, момиче.

Фин бавно кимна и се помъчи да не гледа грамадното петно върху килима близо до вратата. Изобщо не смяташе, че има късмет, но поне бе жива. За разлика от Питър. Тя усети как в очите й отново напират горещи сълзи и преглътна с усилие. Онзи последен звук, чут, преди да пропадне в мрачната бездна на безсъзнанието, беше всъщност смъртта на Питър, с прерязано гърло от жесток удар с нож, който бе прелетял тихичко покрай нея като крило на нощна птица, за да завърши с ужасяващото задавено хъркане.