Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Не търся награди, Ваше Преосвещенство. Работата ми е да служа на църквата.

— Никой, бил той обикновен човек или свещеник, не е длъжен да разчиства духовната мръсотия, оставена от някого, който много добре е разбирал какво върши, Франсис.

— Всеки свещеник е преди всичко човек, Ваше Преосвещенство. А папата е само свещеник.

Кардиналът се усмихна добродушно.

— Решил си да ме учиш на религиозна етика?

— Доктрината не е сложна.

— И всички ние сме я изучавали някога в семинарията, но един обикновен човек би бил обявен за сатана, ако извърши каквото е сторил онзи Божи пастир. Някога биха го изгорили на клада. А сега ще бъде светец.

— Знам, че звучи шаблонно, Ваше Преосвещенство, но неизповедими са пътищата Господни.

— Съмнявам се тази история да има нещо общо с Господ и пътищата Му, Франсис — каза кардиналът. — Силно се съмнявам.

Дилейни и Фин бяха сами в апартамента. Той седеше до нея на дивана и когато заговори, гласът му прозвуча сърдечно и меко, с едва доловим ирландски акцент, който й се стори малко изкуствен, защото той очевидно бе родом от бедняшките квартали на Ню Йорк, а не от Дъблин. От друга страна, тя се смяташе за благоразумно момиче и като типична рожба на Средния запад изпитваше недоверие към хора, които се държат твърде любезно без основателна причина.

— Сигурно е бил някой наркоман, търсещ нещо за продан — каза детективът. — Ужасно, не ще и дума, но убийството на вашия доктор Кроули ми се струва съвпадение, нищо повече. Навярно и вие го разбирате. Макар че днес следобед сте имали спречкване и тъй нататък.

— Първо, той не е „мой“ доктор Кроули и второ, не виждам каква връзка може да има.

— Аз също, Фин, и затова съм тук. Да видя дали има връзка или не.

— Няма.

— За какво се скарахте?

— Несъвпадение на възгледи за изкуството. Бях открила в едно чекмедже забутана графика. Твърдо смятах, че е на Микеланджело. Доктор Кроули беше на друго мнение. Скарахме се. Той ме уволни.

— Несъвпадението на възгледи не е причина за уволнение.

— И аз така смятам.

— Тогава защо го е направил? — попита Дилейни със спокойна усмивка. — Ето пак. Виждаш ли, Фин, още една загадка.

— Мисля, че не му допадна някаква си зелена стажантка да оспорва неговата преценка. Самолюбието му беше поне колкото къща.

— Той познаваше ли Питър? — тихо попита Дилейни.

— Не. Или поне така смятам.

— Имаш ли представа кой би могъл да се разсърди на Кроули дотам, че да го убие?

— Не го познавах много добре.

— Какво стана с рисунката на Микеланджело?

Фин се навъси. Въпросът й се струваше странен и тя не скри мнението си.

— Предполагам, че една графика на Микеланджело би трябвало да е доста скъпа — отвърна Дилейни.

— Разбира се.

Дилейни сви рамене.

— Ето че имаме мотив за убийство.

— Последния път, когато видях рисунката, той я държеше. Бях я прибрала в целофановата обвивка.

— А защо изобщо я беше извадила? — рязко попита Дилейни.

Фин се поколеба; защо рисунката го интересуваше толкова? За нея тя нямаше нищо общо с убийствата на Питър и Кроули. Беше свалила обвивката, за да направи по-ясна снимка, но реши да не му казва. Поне засега.

— Исках да я разгледам по-добре — каза тя. Всъщност не лъжеше.

— Но когато Кроули държеше графиката, тя беше отново в обвивката, така ли?

— Да.

— И така я видя за последно?

— Да.

— Той не я ли прибра в чекмеджето?

— Може да я е прибрал, след като си тръгнах.

— Но не си го видяла.

— Не.

Дилейни се облегна назад и погледна Фин. Красиво ирландско момиче с невинно лице. Дявол да го вземе, нямаше начин да разбере дали лъже или не. Утре щеше да бъде наясно, след като прегледа записите от охранителните камери и поговори с няколко души.

— Ти си умно момиче, нали, Фин?

— Надявам се.

— Според теб кой е убил твоя приятел и защо някой би пожелал да извърши нещо тъй ужасно?

— Не знам.

— А на мое място какво би си помислила?

— Онова, което явно си мислите вие: че между двата смъртни случая има някаква връзка.

— Не говорим за смъртни случаи, Фин, а за убийства. Разликата е огромна.

— Трябва ли да има причина? — попита Фин. — Не може ли просто да е съвпадение?

Гласът й звучеше почти умолително. Беше толкова изтощена, че умората се превръщаше едва ли не във физическа болка. Имаше чувството, че от жертва по някакъв странен начин е станала престъпничка.

Дилейни продължаваше да я гледа замислено. Накрая проговори.