Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Щракна нощната лампа, вдигна слушалката и набра номера на майка си в Кълъмбъс. Изчака, слушайки как сигналът отеква отсреща, и когато чу на запис дрезгавия пушачески глас на майка си, сърцето й спря за миг. В гърлото й се надигна пареща буца, после тя се протегна и остави слушалката. Не искаше да стряска майка си със съобщение — усещаше, че сега гласът й ще прозвучи изплашено и тревожно.

Скицата, която беше направила на тайнствената графика, бе изчезнала от бележника до телефона. Тя плахо посегна, взе го и плъзна пръсти по празната страница. Някой бе откъснал не само рисунката, но и следващите няколко листа — никаква следа, сякаш изобщо не бе съществувала.

Изобщо не бе съществувала. Като татко, като Питър. Може би както самата нея, ако убиецът не беше изпаднал в паника. Тя се извъртя и спусна босите си нозе на студения дървен под. Кроули мъртъв. Питър мъртъв. Нейната скица изчезнала. Някой се мъчеше да направи така, сякаш страницата от бележника на Микеланджело изобщо не е съществувала. Но защо? Фалшификация? Нещо, което „Паркър-Хейл“ се опитва да пробута на наивен уредник в някой друг музей? Не й се вярваше — не и за една-единствена графика, забутана в дъното на чекмеджето. Един музей с репутацията на „Паркър-Хейл“ не би заложил името си на карта само заради някаква предполагаема рисунка на Микеланджело.

Беше готова да се закълне, че чува нечии стъпки по пожарната стълба зад кухненския прозорец. Знаеше, че прозорецът е заключен, но пък ако някой омотаеше юмрука си с риза, един удар можеше да му осигури свободен достъп до апартамента. Фин трескаво огледа спалнята, видя бейзболната бухалка и ръкавица в ъгъла до вратата и се хвърли към тях. Грабна бухалката и изтича в хола. Зави към кухненската ниша, пристъпи към мивката и с всичка сила замахна срещу черното лъскаво стъкло. Под удара то се разпадна на хиляди късчета, но откъм пожарната стълба не се чу друг звук, освен трополенето на стъклената градушка, която прелетя покрай петте етажа надолу и се разби с трясък върху кофата за боклук в задната уличка.

Фин нямаше време да размишлява над постъпката си. На стълбата наистина можеше да има някой, а ако Дилейни беше прав за убиеца на Питър и Кроули, рано или късно щяха да потърсят и нея. Стиснала бухалката, тя се промъкна обратно в спалнята, като пътьом взе раницата от дивана.

Фин изсипа учебниците си на леглото. Задържа само дигиталния фотоапарат и малката чантичка с гримове, която носеше навсякъде. Мина в банята, запаси се с всичко необходимо — от шампоан до тампони — натъпка го в раницата и добави четири-пет чифта памучно бельо, два сутиена, пет-шест фланелки и няколко чифта чорапи.

С малко повечко дърпане успя да се пъхне в най-тесните си джинси, обу маратонките и нахлупи бейзболното каскетче. След минута вече беше навън и тичаше надолу по стълбите, вместо да изчаква едноокото чудовище. Стигна долу леко задъхана, измъкна велосипеда си изпод стълбището и излезе в нощта. Погледна светещия циферблат на часовника си. Два без петнайсет. Не беше най-подходящото време за пътешествия, но нямаше избор. След смъртта на Питър и убийството на Кроули в кабинета му все по-силно я обземаше чувството, че се разхожда с изрисувана на гърба мишена.

Пусна раницата в големия преден багажник, яхна велосипеда и подкара по Шеста улица към Първо авеню, където спря и влезе в една телефонна кабина. Извади малкото черно тефтерче от задния джоб на джинсите си, пусна в автомата монета и набра номера. След третия сигнал отсреща прозвуча мъжки глас:

— „Кулидж“.

— Ти ли си, Юджин?

Всъщност името му беше Евгений, но той го бе американизирал.

— Аз съм. Кой се обажда, моля?

Говореше малко тревожно, сякаш се боеше, че го търси КГБ или майка му.

— Безпокои те Фин Райън, Юджин. Имам проблем.

— Фийн! — възкликна младежът. Той беше един от чужденците, на които Фин преподаваше английски, и страшно си падаше по гърдите или по задника й, в зависимост от това кое е обърнато в момента към него, макар че на няколко пъти категорично бе отрекъл да има подобно нещо. — Какъв ти е проблемът? Ще го уредя, не се успокой.

Евгений работеше като нощен администратор в хотел „Кулидж“.

— Не се безпокой — поправи го машинално Фин. — Трябва ми стая за тази нощ.

— Тук?! — възкликна той с ужас.

Фин се усмихна. Беше виждала хотел „Кулидж“ — тясна тухлена сграда на четири етажа, спотаена под Манхатън Бридж в края на Дивижън стрийт и напомняща някогашен приют за бездомници. Изглеждаше невъзможно да бъде модернизирана, а и едва ли някой се бе опитвал.