Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Голямата полицейска кола без отличителни знаци зави на юг по Второ авеню и се отправи към Уолстрийт. Стигнаха до ъгъла с Хюстън стрийт и Били се канеше да завие, когато Дилейни изкрещя:

— Спри колата! Това е тя!

— Коя?

— Просто спри проклетата кола, ако обичаш!

Веднага след завоя Дилейни бе зърнал на изхода от метрото на Второ авеню да проблясва яркочервена коса, сетне бе различил силуета на Фин Райън. Гумите на колата изскърцаха възмутено, когато Били натисна спирачките и кой знае защо отново натисна бутона на сирената, а Дилейни изскочи и хукна на зигзаг към отсрещния тротоар през гъстото движение.

Чувайки звука, Фин се обърна и видя Дилейни да тича към нея, заобикаляйки на косъм такситата. За миг постоя като вкаменена на най-горното стъпало, после се завъртя и хлътна отново надолу в мрака. Докато Дилейни пресече улицата, тя вече беше изчезнала. Той спря задъхан на входа на метрото. Беше я загубил и нямаше ни най-малка представа накъде е тръгнала.

Фин продължи с метрото чак до Боулинг Грийн. Стоеше вдървено, стискаше здраво тръбата над главата си и гледаше картата над вратата, без всъщност да вижда каквото и да било наоколо. Сама не знаеше защо, но случайната среща с Дилейни беше последната капка. Когато го видя да тича с всичка сила през улицата, той не приличаше на човек, желаещ да й помогне. Без съмнение вече смяташе, че е замесена някак в смъртта на Питър и има нещо общо с убийството на Кроули. Печалната участ на Змийската глава само щеше да засили подозренията му, макар че ставаше дума за очевидна самозащита. Та тя дори не знаеше кой е онзи млад азиатец! Изведнъж бе станала заподозряна за няколко убийства, а ченгетата я преследваха из улиците и метрото на Ню Йорк.

Мотрисата наближи Боулинг Грийн и Фин се изтръгна от унеса. Според картата следващата спирка беше Бруклин. Досега бе имала доста затруднения, докато свикне да се ориентира из Манхатън; не смяташе, че моментът е подходящ да навлиза в непознат квартал. Когато вратите се плъзнаха настрани, тя излезе заедно с двайсетина млади мъже и жени, отиващи без съмнение да вършат финансови подвизи на Уолстрийт.

Фин се изкачи на повърхността, хвърли бърз поглед към пустото място, където някога се бяха издигали кулите близнаци, после зави, пресече и навлезе в Батъри Парк. Намери свободна пейка близо до пътечката за тичане, която минаваше по самия край на Манхатън, и се загледа надолу по течението. Статуята на свободата се мержелееше като далечен призрак сред смога и утринната мараня. Фин свали раницата, остави я на пейката, после седна до нея, като подви крак под себе си и се замисли над положението.

Името й беше Файона Катрин Райън от Кълъмбъс, Охайо. Учеше история в Нюйоркския университет. Беше спала с по-малко от половин дузина мъже, предпочиташе ресторант „Хаген Дас“ пред „Бен и Джери“ и не вярваше на нито една дума в шоуто на Дейвид Стърн или сериала „Сексът и градът“. Беше пътувала до Италия, бе посетила за кратко Амстердам и Париж и се бе напивала истински точно три пъти през живота си. Не пушеше марихуана и не взимаше никакви лекарства, освен понякога „Тиленол“, когато имаше особено болезнен цикъл. През зимата се тревожеше да не й излязат пъпки. Най-голямата й тайна бе твърдата увереност, че би правила секс с Джони Деп насред Таймс Скуеър, ако той я помоли, което не изглеждаше твърде вероятно. Знаеше, че е доста интелигентна, може би малко по-умна от средното. Знаеше, че е хубава, но не красива и нямаше нищо против. Обичаше дребните животни, особено котките. Мразеше паяци и аншоа.

С други думи, беше напълно нормална. Тогава какво търсеше тук — бездомна, преследвана от велосипедисти с дълги ножове и от ченгетата? Беше затънала в нещо, но нямаше представа какво е. В момента знаеше само, че съжалява, задето не пуши. Тя въздъхна и се загледа във вълнистия кафяв участък пред себе си, където се срещаха водите на Ийст Ривър и Хъдсън. Точно така се чувстваше сега — като отнесена от течението.

Имаше един преподавател по съвременна английска литература, когото наричаха Плешивия мечок, защото имаше косми навсякъде по тялото, освен по главата. Той беше на около четирийсет години, идваше на лекции посред зима по къси панталони и непрестанно говореше за Теоремата на Амблър. Ерик Амблър беше стар автор на трилъри и всичките му книги следваха една и съща схема: обикновен човек внезапно се озовава в необикновени, най-често опасни обстоятелства. Плешивия мечок имаше всевъзможни теории по въпроса защо Амблър е писал по този начин, но Фин твърдо вярваше, че причината е проста — знаел е, че книгите му няма да се четат от шпиони и убийци, а от обикновени хора, тогава защо да не ги включи в играта?