Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Енкел? — изрече тя въпросително към полумрака.

— Енкел Шмолкин. Моят въображаем архивар, асистентът, който понякога ми се иска да имам. Не знам къде е в момента; някъде между рафтовете. Може и да се натъкнеш на него.

Фин се озърна за обектива на камерата, но този път не го откри.

— Къде сте?

— Право напред до края на лавиците. После завий наляво. Накрая ще стигнеш до врата.

Със странното чувство, че е почти като Дороти при Магьосникът от Оз, Фин продължи напред. Стъпките й глухо кънтяха по металния под. Доколкото можеше да прецени, редиците отляво и отдясно съдържаха еднакъв брой библиотечни лавици с височина около два метра и половина и също толкова високи картотечни шкафове. Всички шкафове имаха солидни на вид секретни ключалки. Цялото място приличаше по-скоро на държавен трезор, отколкото на библиотека.

Стигна до дъното на прохода, зави и продължи още толкова наляво. Накрая стигна до гладка бяла врата без дръжка или ключалка. Вдигна юмрук да почука и чу тихо щракване. Вратата плъзна настрани и се отвори. Беше метална, дебела около три пръста и по цялата си дължина имаше масивни вътрешни резета като врата на банков сейф.

Стаята, която се разкри, сякаш бе изскочила от роман на Дикенс — просторна всекидневна, обзаведена с няколко удобни на вид кожени кресла, маса, отрупана с вестници, и тясна камина, в която гореше огън. Върху лавицата над камината имаше кофичка за въглища с кожена кесия в нея, подпряна цигулка и старомодна лула от морска пяна. Върху бледите раирани тапети над камината бяха отпечатани инициалите В. Р. Фин се усмихна. Стаята не беше извадена от страниците на Дикенс, а от книга на Конан Дойл. Единственият неуместен предмет бе малката масичка с кафеварка, захарница, чашки, каничка за сметана и поднос, отрупан с купчина прясно изпечени домашни курабийки.

— Енкел ги прави — обясни домакинът, забелязвайки погледа й. — С овесени ядки и фъстъчено масло. И двамата с него си падаме по сладкото.

Мъжът, седнал зад масата, се усмихна. Изглеждаше като нещо средно между Джон Малкович и Уилям Дефо: високо чело, изящно изваяни скули, широка брадичка и голяма чувствена уста. Очите му бяха черни, дълбоко хлътнали и проницателни. Беше на около четирийсет и пет години, с леко прошарена коса и това му придаваше малко по-безопасен вид, отколкото навярно бе изглеждал като младеж.

— Фин Райън — каза той. — Изобщо не приличаш на баща си, освен по косата.

Фин не знаеше как да отговори, затова хвърли поглед из стаята.

— Шерлок Холмс — каза накрая тя.

— Много добре — кимна Валънтайн.

— Това проверка ли беше?

— Съвсем не — отвърна той. — Просто обичам, когато начетените хора разбират какво виждат. Направих го за развлечение. Следващия път, когато реша да сменя обстановката, може да изпробвам Ниро Улф.

— Не сте дебел.

— Аз ще съм Арчи Гудуин.

Валънтайн сякаш леко се изненада, че тя знае името на героя от криминалните романи на Рекс Стаут.

— Така става.

— Е, какво те тормози?

— Колкото и да е невероятно, убийство.

— Ти ли го извърши? — попита Валънтайн и кимна към едно от креслата.

— Не — каза Фин.

— В такъв случай няма проблем — каза Валънтайн. — Само ситуация, която трябва да разрешим.

— Мисля, че далеч не е толкова просто — възрази Фин.

— Обясни.

И тя обясни.

Половин час по-късно, седнала с подвити крака на едно от големите кожени кресла, Фин хрупаше курабийки, пиеше кафе и разказваше на Валънтайн за загадъчните събития.

— И какво мислиш за всичко това? — попита той.

— Мисля, че Питър се замеси случайно и умря заради това. Мисля още, че Кроули умря, защото аз видях рисунката на Микеланджело, и вероятно сега идва моят ред.

— Интересно.

— Не е само интересно. Става дума за моя живот, мистър Валънтайн.

— Наричай ме Майкъл, ако обичаш. Нямах предвид заплахата за живота ти. Интересно ми се стори, че някой може да умре само защото е видял дадено произведение на изкуството. В това няма никаква логика… засега.

— Не смятам, че в тази история може да има логика. Струва ми се напълно безсмислена.

— Но е смислена за онзи, който уби твоя приятел и директора на „Паркър-Хейл“.

— Защо ли имам чувството, че се въртим в кръг?

— Защото е така — каза Валънтайн. — Кръговете стават все по-малки и по-малки, докато накрая стигнем до малката точица истина в центъра.

— Прекалено философски ми звучи — отвърна Фин. — Получих твоя телефон от майка си за в случай, че закъсам сериозно, и мисля, че сега положението е точно такова. Не трябва ли да предприемеш нещо? Засега само седим, пием кафе, дъвчем курабийки и нищо не вършим.