Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Не знам как ги нарича Маджуб, но се правят от карамел, орехи и кашу. Казват, че били много полезни за простатата. Вас това не ви засяга, Фин, но ние, мъжете, трябва да се грижим за здравето си.

Той се ухили, лапна две сладки една след друга и отпи глътка кафе. Фин отхапа мъничко и усети как над всички усилия на личния й зъболекар надвисва сериозна заплаха. Сладките бяха изумително вкусни.

— И тъй, с какво мога да ви помогна днес? — попита Хасан.

— Вчера беше убит един човек — каза Валънтайн. — Използван е ритуален кинжал. Кумия.

— А, да — кимна Хасан. — Директорът на музея.

— Вече сте чули за това? — изненада се Фин.

— Американците са си американци, а арабите са си араби, дори и арабските евреи като мен. Вие смятате, че светът отива в една посока, ние знаем, че върви в съвсем друга. Когато запушат устата на някого с кумия, това е мароканска работа, мароканска новина, затова ние бързо узнаваме. — Той се усмихна с лека печал. — Напоследък за хората с големи носове и мургава кожа е по-добре да имат готови отговори на всеки въпрос, преди Службата за национална сигурност да почука на вратата им с билет за хотел Гуантанамо.

— Разкажи ни за кумията — каза Валънтайн.

— Ножът кумия, наричан понякога и ханджар, идва от северната част на страната. Обикновено се използва като белег за възмъжаване, знак, че момчето е прието в общността на мъжете, нали разбирате?

Валънтайн кимна. Фин чакаше. Понечи да си вземе пак от ореховите сладки, но се въздържа. Докато Хасан вадеше от сребърна кутийка още една дълга кафява цигара, Фин неволно съжали, че не пуши. Никакви цигари, никакво пиене, никакви сладки, никакъв секс; все едно че беше монахиня.

Ласри енергично засмука цигарата, издиша дима през широките си космати ноздри и лапна още една сладка. Сдъвка я и погледна замислено Фин.

— Разбира се — продължи той с пълна уста, — кумията има и друго предназначение.

— Какво? — попита Фин.

— Освен при обрязването. Знаете, че и евреите, и арабите обрязват децата си, само европейските и азиатските неверници не го правят. Кинжалът обаче се използва и за да режат езиците на предателите. По традиция, искам да кажа; не съм чувал да е правено напоследък. „За да замлъкне езикът на предателя“, според официалния израз.

— Може ли това да се отнася до Кроули? — попита Фин.

— Откъде да знам, скъпа? Никога не съм го срещал. Знам обаче откъде идва тази конкретна кумия.

— Как разбрахте?

— Тази сутрин един полицай ми я показа на снимка. Някой си Дилейни. Явно знаеше, че съм старейшина на местната мароканска задруга. Във всеки случай, казах му какво представлява кинжалът, откъде идва и за каква цел се използва.

— И на кого принадлежи? — обади се Валънтайн.

— Той не ме попита.

— Но ти знаеш.

— Разбира се. Ако не броим евтините сувенири за туристи, продавани по пазарите в Маракеш, Фес, Казабланка и тъй нататък, една добре изработена кумия, особено пък старинна и мавританска, е също тъй неповторима както отпечатъците от пръсти. — Той се усмихна широко и лапна още един сладкиш. Фин пийна от кафето. — Да не говорим за факта, че името на собственика обикновено е гравирано със сребро върху дръжката или ножницата. — Хасан се усмихна. — Разбира се, мистър Дилейни не чете на арабски.

Главата на Фин почваше да се замайва от облаците гъст тютюнев дим, изпълващи магазинчето. Хасан преглътна, допи остатъка от кафето, обра с език гъстата черна утайка и пак се усмихна.

— Знаете ли, утайката от кафе е много полезна за дебелото черво — обясни той. — При мароканците смъртността от рак на дебелото черво е извънредно ниска. — Отвори сребърната кутия, извади нова цигара и я запали, после добави: — Но пък от друга страна, ракът на белите дробове е истински бич.

Сякаш за да докаже последните си думи, Ласри се разкашля дрезгаво.

— Кинжалът — тихо напомни Валънтайн.

— Идва от колекцията на частно училище за младежи в Кънектикът — отговори търговецът.

— Чие е училището? — попита Валънтайн.

— На францисканците — отговори Ласри, оглеждайки последния сладкиш върху подноса. — Академията на францисканците.

Мъжът влезе в стаята и подхвана ритуала си с униформата. След като остана гол, той отиде до стола и седна. Както правеше винаги, най-напред огледа кожената корица на книгата, после внимателно я разгърна, прелиствайки страниците, изписани с дребен, но съвършено ясен шрифт. От време на време спираше, за да прошепне като молитва няколко думи, изпълнени с ненавист: