Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Оставиха колата и излязоха в горещия утринен въздух. Слънцето висеше почти точно над главите им и всичко изглеждаше някак пусто и занемарено. През лятото всички училища придобиват този вид чак до средата на септември. Двамата тръгнаха към предния двор. Точно пред тях имаше каменен фонтан с класическа статуя на жена в ефирни одежди, държаща на рамо наклонена амфора, от която се лееше водна струя към гранитния басейн под нея. Изглеждаше, че статуята стои тук и излива вода поне от стотина години, но така и не е успяла да напълни басейна докрай. Наоколо тегнеше глуха тишина, нарушавана само от бълбукането на струята. Завиха наляво и се изкачиха по широко каменно стълбище. Валънтайн отвори едното крило на тъмната дъбова врата и двамата прекрачиха в прохладните сенки на училището.

Озоваха се в голяма приемна зала с ламперия от същата потъмняла дъбова дървесина. Под краката им лъщеше мраморен под на тъмни и светли квадрати. По свода над главите им се тъмнееха старинни дъбови греди, които се събираха по средата на свода, откъдето висеше масивен полилей от ковано желязо. Фин очакваше да види край стените на залата рицарски доспехи и кръстосани алебарди, но вместо това видя само зле осветени стъклени витрини, пълни със спортни купи и вехти фотографии в рамки. До самата врата в стената беше вградена масивна гранитна плоча. Приличаше на надгробен паметник и в известен смисъл представляваше точно това. Над мемориалната плоча имаше лаконичен надпис със златни цифри: 1916–1918 — 1941–1945. Под датите бяха изсечени десетина колони с имена. Очевидно за францисканците историята бе свършила с края на Втората световна война и те не обръщаха внимание на последвалите конфликти. Или пък просто не им оставаше свободно място, тъй че загиналите в Корея, Виетнам и Ирак възпитаници можеха да разчитат само на себе си.

Фин и Валънтайн прекосиха залата, водени от стържещия звук на стар матричен принтер и глухото тракане на пръсти по компютърна клавиатура. Отвъд вестибюла откриха тесен коридор, чезнещ в сенките наляво и надясно. До средата стените бяха покрити с дъбови панели, а нагоре се виждаше стара мазилка в цвят охра. От коридора се отделяха множество малки стаи. Само една беше отворена. Валънтайн надникна и почука лекичко по рамката на вратата. Дребна, невзрачна жена работеше на компютър, седнала в идеална секретарска стойка — краката под бюрото и главата изправена. Имаше очила, а косата й беше стегната хлабаво отзад на тила. Като чу почукването на посетителя, тя извърна глава и очите й се разшириха зад очилата.

Валънтайн се усмихна.

— Аз съм доктор Майкъл Валънтайн от Ню Йорк. Това е моята асистентка мис Райън.

— Доктор Валънтайн? — Жената сякаш се стресна още повече и заприлича на заек, изненадан от автомобилни фарове. — Доколкото знам, никой тук не е болен. Всъщност няма почти никого. Неколцина преподаватели. И директорът.

— А вие сте? — попита Валънтайн.

— Мис Мимбъл. Джеси Мимбъл. Дежурната секретарка.

— Ако не възразявате, бихме желали да се срещнем с доктор Уортън.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Става дума за откраднат нож.

— О, боже!

— Именно. Точно затова сме дошли.

Заешките очи на младата мис Мимбъл ги гледаха втренчено в очакване на нови нареждания. Тя изглеждаше като омагьосана от Валънтайн.

— Доктор Уортън — напомни й Валънтайн.

— О, да — сепна се жената.

Тя стана иззад бюрото, изтича със ситни стъпки до страничната врата, почука и влезе. Докато я гледаше как се отдалечава, Фин забеляза, че има грамаден задник и широки бедра, сякаш тялото на много по-слаба жена беше присадено върху танк „Брадли“, маскиран в пола на цветчета. След малко мис Мимбъл се върна, отвори широко вратата и отстъпи настрани.

— Доктор Уортън ще ви приеме.

Тя им направи знак да влязат и затвори вратата зад тях.

Доктор Хари Уортън беше на около петдесет и пет години, плешив, гладко избръснат и носеше малко екстравагантни очила за четене с червена рамка, които свали и пусна върху купчината документи пред себе си, когато Валънтайн и Фин Райън влязоха в кабинета. Самият кабинет беше приятен и светъл. Червените завеси на високия прозорец зад Уортън бяха дръпнати настрани, за да пропускат слънчевите лъчи. Бюрото беше от тъмен дъб, голямо и модерно. Килимът бе в тон със завесите и кожените кресла пред бюрото. На стената зад директора висеше рамка с въздушна фотография на училището. Високи библиотечни шкафове покриваха останалите стени от пода до тавана. Много академична обстановка — навярно точно така биха представили кабинета на директор на частно училище в някое архитектурно списание. Фин се усмихна. Тъкмо такъв кабинет би вдъхнал доверие на богатите родители. По нищо не приличаше на директорската канцелария в гимназията на родното й градче, обзаведена изцяло в спортен стил. Из стаята се носеше едва доловим мирис на скъп тютюн с ябълков аромат. Пепелник не се виждаше.