Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Високо на стената над една от витрините бяха закачени два кремъчни мускета от войната през 1812 година, а в самата витрина имаше експонати от Гражданската война, включително стар флотски револвер „Колт“. До револвера като жесток нагледен пример лежеше бронзов бинокъл с разбита дясна леща и изкривен, разкъсан окуляр. Фин направи гримаса. Този експонат придаваше съвсем нов смисъл на командата: „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им“.

Далече отдясно, почти незабележима, висеше прашна любителска картина, изобразяваща маймунка. По всяка вероятност не бе виждала парцал или четка от години насам. Под нея имаше остъклена дървена витрина. Триъгълна част от стъклото липсваше, явно изрязана със стъкларски инструмент и издърпана с бучка маджун. Отрязаното парче стъкло още стоеше подпряно отстрани и по цялата витрина беше поръсен полицейски прах за снемане на отпечатъци. Когато надникна през отвора, Фин видя, че кривият нож е лежал върху избелялото зелено сукно, покриващо дъното на витрината, оставяйки малко по-тъмен отпечатък. Малка картичка с напечатан текст поясняваше: „Мавритански ритуален кинжал. Дарение от полк. Джордж Гати“.

— Кой е Джордж Гати? — попита Фин.

— Според архивите е учил тук през трийсетте години. След това постъпил в Уест Пойнт.

— Чудно откъде ли му е попаднал испански кинжал — промърмори Валънтайн.

— Вероятно през войната. В Испанско Мароко, Казабланка или някъде там.

— Добре познавате историята на двайсети век — отбеляза Валънтайн.

— Освен директор, аз съм и преподавател по история. Преподавам на шести курс.

— Шести курс? — повтори изненадано Фин.

— Има предвид дванайсети клас — обясни Валънтайн.

— Знаете ли нещо повече за този Гати?

— Не. Само, че е учил тук през трийсетте и постъпил в Уест Пойнт. Това е цялата информация за него, която успях да предложа на полицаите.

— Не знаете ли къде можем да го намерим?

— Издирването на бивши възпитаници не е моя задача, мистър Валънтайн. С това се занимава Дружеството на възпитаниците.

— Доктор Валънтайн.

— Наричайте се както желаете.

Уортън рязко се обърна и излезе от музея.

— Избухлив човек — подхвърли Валънтайн.

— Не ще и дума — кимна Фин. — Смяташ ли, че ще можем да издирим тоя полковник Гати?

— С подобна фамилия едва ли ще е много трудно.

Валънтайн хвърли още един поглед към малката картина над витрината, сетне последва Уортън в коридора. Директорът чакаше до вратата. Щом Фин и Валънтайн излязоха от музея, той затвори вратата и я заключи.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита директорът.

— Не — поклати глава Валънтайн. — Мисля, че видях достатъчно.

Уортън го изгледа втренчено.

— В такъв случай може би ще разрешите да се сбогувам.

Валънтайн кимна.

— Благодарим за съдействието.

— Моля — отвърна Уортън.

Той се завъртя и пое обратно към страничния вход. Докато Валънтайн и Фин тръгнат след него, директорът вече бе изчезнал и само стъпките му кънтяха в сенките. Отиваше към кабинета си по коридорите през училището.

Двамата излязоха през малката врата и отново се озоваха на горещия слънчев двор.

— Е, как ти се стори? — подметна Валънтайн, докато вървяха към паркинга.

— Това проверка ли е? — попита Фин.

— Ако желаеш.

— Откъде да започна?

— От началото, разбира се.

— В кабинета му миришеше на тютюн за лула, но лула не видях.

— Да, и аз забелязах това.

— Той… той се погрижи да не минем през училището. Може би не е искал да видим някого… например човека, който пуши лула.

— Нещо друго?

— Мисля, че лъжеше за Кроули. Обзалагам се, ако проверим, ще открием, че Кроули е учил тук.

— Продължавай.

— Мисля, че лъжеше и за онзи полковник Гати. Сто на сто знае повече, отколкото казва.

— Според теб защо му е да ни лъже?

— Не знам. Вероятно си има причини да го укрива.

— Нещо друго?

— Всъщност не. Само дето забелязах учудващия ти интерес към онази картина в музея. Приличаше на лошо копие на Пикасо.

— Картината е на Хуан Гри.

— Кубиста?

Гри, испанец като Пикасо и негов съсед в Париж, беше един от най-ранните представители на кубизма заедно с Жорж Брак. Фин бе изучавала бегло творчеството му във втори курс. Ако Валънтайн не грешеше, картината струваше много пари.

— Ако картината е автентична, става дума за неподписано платно от 1927 година. Не би трябвало да е тук.

— Защо не? — каза Фин. — Може да е дарение на поредния щедър възпитаник.