Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Фермата изглеждаше по-скоро френска, отколкото германска — общо пет-шест сгради, включително дълга барака, вероятно краварник, голяма двуетажна къща със сламен покрив като ниско нахлупена шапка и малки прозорчета, чиито стъкла бяха избити отдавна, оставяйки черни дупки като мъртвешки очи. Около всичко това имаше каменна стена, около метър и половина висока и метър дебела, обрасла с десетилетен слой къпини и трънки — далеч по-ефикасна преграда от обикновената бодлива тел. Стената отиваше наляво и се свързваше със старото абатство, също тъй двуетажно, но с покрив от каменни плочи, които под дъжда изглеждаха почти черни. Прозорците на втория етаж на абатството бяха много тесни и почти навсякъде закрити с дървени капаци. Тук-там капаците висяха на строшените панти и човек можеше да надникне към мрака вътре. Стрелбата почти със сигурност идваше оттам.

Сержантът извади малкия бинокъл, който бе изтъргувал от един канадец, и огледа внимателно всичко. Бяха в горния край на ливадата, която слизаше полегато към пътя, тъй че виждаха двора отвъд стената и дори покривите на постройките. Точно тогава той взе да усеща, че има нещо по-особено, защото зад ниския дълъг краварник зърна пет-шест военни камиона „Опел Блиц“, които швабите използваха кажи-речи за всичко. Тия тук бяха с плътно затворени платнища. Сержантът не успя да види по тях никакви отличителни знаци, освен регистрационния номер върху задната броня на най-близкия до ъгъла на къщата. На номера се тъмнееше двойната светкавица на СС, но металното знаменце върху пръта от дясната страна на кабината беше оранжево, което означаваше, че са feldjager — военна полиция. Шест тритонни камиона, способни да превозят стотина войници — и да стоят тук, насред пущинака? Пълна безсмислица.

— Какво е положението, сержант? — попита Съсела. Мигаше непрекъснато и сополите му висяха като на малко хлапе.

— Избърши си скапания нос, Съсел.

— Дадено, сержант. — Съсела се избърса, но сополите пак потекоха. — Хейс ли улучиха?

— Да, снайпер от онова старо абатство.

— Мама му стара, какъв смисъл има да отбраняват някакви си вехти руини? И ако бягат, проклетите шваби, за какво им е снайпер?

— Много питаш, Съсел. Някой ден туй ще ти изяде главата. И си избърши носа. Изглеждаш отвратително.

Сержантът отново вдигна бинокъла, огледа камионите и се зачуди какво ли има вътре, по дяволите. Някога всичко беше просто: грабваш пушката и отиваш да трепеш германци, а те стрелят по теб. Сега сякаш всички бяха попаднали в някакъв неразбираем лабиринт и търсеха тайни, дето нямаха нищо общо със скапаната война. Той завъртя бинокъла и огледа фермата. Военна полиция, значи?

Францисканската академия се намираше край река Сарк в хълмист горски район на петнайсетина километра от Гринуич, Кънектикът. Най-близкото цивилизовано място беше малкото селце Фрайърдейл до пътя към Ривървю и езерото Тол Гейт. Минавайки през селото, Валънтайн последва указателите към Оук Лейн и продължи покрай ниска каменна стена с шипове от ковано желязо към портата на училището. Право пред него се появи училищната сграда, към която водеше леко извита чакълеста алея, оградена с вековни дъбове. Зданието представляваше нещо средно между средновековна църква и стара, обвита с бръшлян резиденция на английски провинциален благородник. Беше огромно и много старо на вид.

— Сякаш е изскочило от историите за Хари Потър — подхвърли Фин, гледайки през стъклото на взетата под наем кола, докато караха напред по алеята, осеяна със слънчеви петна.

— По-скоро ми напомня за Франк Ричардс — промърмори Валънтайн.

— За кого?

— Няма значение.

Продължиха по сенчестата алея. Отляво имаше пет-шест служебни сгради, включително къщичка за портиера, нещо грамадно, може би плувен басейн или гимнастически салон, и малка църква с миниатюрна камбанария. Отдясно се виждаше бейзболно игрище, кортове за тенис и още някакво здание, навярно конюшня. Зад главната сграда чак до стената се зеленееше овощна градина с грижливо подредени ниски дръвчета. Между всичко това лъкатушеха пътечки, разстилаха се отлично поддържани тревни площи и множество умело разположени цветни лехи. Личеше, че училището е за богати хлапета.

Спряха на малък паркинг встрани от предния двор. Освен тях на паркинга имаше само един виненочервен фургон „Таурус“ с липсваща чистачка и стар гърбав „Ягуар“, оцветен в яркозелено като британски състезателен автомобил.