Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Той се изправи. Зората бе подранила и утринните мъгли плъзваха из гората на дълги парцали. Шест камиона, а швейцарската граница беше толкова близо, че можеха да я стигнат за ден, най-много два. Струваше си да помисли. Той надникна през разпокъсаната мъгла към далечния вход на фермата. За момент му се стори, че вижда съвсем ясно нечий силует. Вдигна бинокъла. Не беше часови. Мъж в униформа. Генерал, мамка му, цял генерал с лампази на скапаните бричове. Но беше прекалено млад, някъде под четирийсет и пет, с орлов профил и щръкнала брадичка. Може би маскировка? Човекът спря до стената и след миг се появи втора фигура. Жена със забрадка и пуловер. Униформеният запали цигарата й. Смееха се на нещо. Млада жена; виж, това бе интересно. Жената на фермера? Дъщеря му? Или случайна спътничка? Шест камиона, фалшив генерал и жена. Какво означаваше всичко това?

Гати живееше на Седемдесет и втора улица, в шестетажна сграда, пренесена сякаш преди няколко века от уличка край някой холандски канал. Отляво имаше солидно каменно здание, отдясно — висока жилищна кооперация. Входната врата водеше към сутерена и се наложи да слязат надолу по стъпала с парапет от ковано желязо. Чукчето на вратата беше грамадно, във формата на черна ръка, стискаща нещо като малко гюлле. По средата на топката бе издълбано широко отворено око. Валънтайн почука два пъти по масивната дъбова врата. Чуха как звукът отекна нейде навътре, после долетяха нечии стъпки по камък.

— Зловещо — каза Фин.

Валънтайн се усмихна.

— Нищо чудно. Парите, способни да купят подобна къща в Уест Сайд, обикновено са свързани със зловещи истории.

Над главите им светна лампа. След малко един мъж с обикновен черен костюм отвори вратата. Беше прехвърлил седемдесетте, с рядка снежнобяла коса. Имаше тънки устни и черни очи. Изглеждаше като човек, видял какво ли не през живота си. Разцепената му горна устна разкриваше част от пожълтял зъб. Явно беше роден, преди операциите за корекция на заешка устна да станат нещо обичайно.

— Бихме желали да разговаряме с генерала, ако не възразявате — каза Валънтайн. — Свързано е с Францисканската академия. Мисля, че наскоро е бил на посещение там.

— Чакайте — отвърна човекът.

Леко фъфлеше, но говореше сравнително ясно. Затвори вратата, лампата изгасна и двамата останаха отвън на тъмно.

— Икономът убиец — подхвърли Фин. — Наистина е зловещ.

— Не само иконом — поправи я Валънтайн. — Телохранител. Носи кобур под мишницата. Забелязах го, когато се обърна.

След още малко икономът телохранител се върна и ги пусна да влязат. Последваха го към сумрачен вестибюл с каменни плочки по пода и старомодни стенни свещници, после се изкачиха по широко дъбово стълбище към огромна зала на първия етаж. Гипсовият таван беше украсен със сложни орнаменти във формата на бръшлян и лози, стените бяха покрити до три четвърти от височината си с тъмна дъбова ламперия, а подът бе от широки дървени плоскости. В единия край на залата три високи прозореца с гъсти решетки гледаха към Седемдесет и втора улица, а десетина по-тесни прозорци от пода до тавана разкриваха изглед към малка вътрешна градина, осветена само от две-три слаби крушки по ъглите на оградата.

По стените висяха десетки картини, предимно холандски: педантични архитектурни изображения на Девит, домашни сцени на Де Хох, морски пейзажи на Куйп и мрачни замъци на Хобема. Единственото изключение бе голяма картина на Реноар — портрет на младо момиче, заемащ почетното място над камината.

От галерията на горния етаж, заобикаляща трите страни на залата, висяха хералдически знамена, а в четирите ъгъла стояха синкавочерни рицарски доспехи. Яркочервен килим покриваше почти целия под, а върху него бяха разположени един срещу друг два големи кожени дивана в карамеленокафяв цвят. Между диваните, върху голяма раирана кожа от зебра, имаше квадратна масичка за кафе от тиково дърво с кариран плот от кована мед. Тук-там се виждаха други малки масички, отрупани с фотографии в сребърни рамки и всевъзможни дребни съкровища — от златни кутии за цигари до три-четири кумии със сребърни ножници.

— Виждам, че харесвате вещите ми — изрече отгоре нечий глас. — Моля ви, гледайте колкото си искате.

Фин вдигна очи и видя лицето на мъж с провиснали бузи, който ги наблюдаваше от галерията. Човекът изчезна и се раздаде глухо бучене. След малко домакинът се появи в дъното на залата. Беше облечен в много официален костюм на „Савил Роу“, изостанал от модата поне с трийсет години. Буйната му черна коса, сресана в стил Роналд Рейгън, изглеждаше като намазана с вакса, а големите му очи бяха бледосини, почти белезникави. По съсухрените му ръце се тъмнееха големи старчески петна, а докато вървеше, се подпираше на медицински трикрак бастун. Десният му крак леко поддаваше на всяка стъпка, а лявото му рамо стърчеше малко над дясното. Въпреки черната коса личеше, че отдавна е надхвърлил осемдесетте. Вдигна лявата си ръка и им направи знак с бастуна.