Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— За съжаление вие сте наследник на архиепископ Спелман. Товарът върви заедно с прекрасните плащаници във вестиария ви. Той е част от вашите задължения към нюйоркската епархия.

Банърман седна в леглото, забелязвайки, че през цялото време прицелът на пистолета не се откъсва от точката между очите му. Внимателно се вгледа в мъжа до себе си. Средна възраст, атлетична фигура, обикновено лице, светотатствено надяната якичка на свещеник. Чудеше се дали наистина е свещеник, или просто Ватиканската секретна служба си наема сътрудници откъдето може. Не че имаше значение. Важното беше, че този човек е в спалнята му и държи пистолет.

— Какво искате?

— Искам колкото се може повече информация за момчето.

— Сведенията са съвсем оскъдни. Всички документи относно детето бяха унищожени при влизането му в страната. Това бе част от споразумението за неговото приемане.

— Споразумение с престъпници. Споразумение под натиск. Знаете не по-зле от мен, че подобни споразумения нямат никаква стойност. Според мен досиетата са съхранени и вие сте следили детето през изминалите години.

— Всичко това е много опасно.

— Разбира се, че е опасно. Ако беше разходка в парка, както се изразяват американците, нямаше да съм тук.

— Ако съществуването на детето бъде разкрито, последиците ще са чудовищни. Напоследък църквата преживя много изпитания, времената са тежки.

— Така е. Ако всички онези хленчещи жертви си бяха държали езика зад зъбите, всичко това нямаше да се случи, нали? — Свещеникът с пистолета поклати глава. — Ваше Преосвещенство, всеки евангелистки проповедник по телевизията може да цитира Еклесиаст 11:1 — „Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш“. Повечето от тях обаче забравят да споменат, че истината е двупосочна, връща се и доброто, и лошото. Там е цялата работа. Трябват ми досиетата за момчето. Нуждая се от цялата налична информация за фондацията „Грейндж“.

— Едното няма нищо общо с другото!

— Убийството на Кроули доказва, че има.

Джентиле знаеше от началниците си само това, че съществува подобна фондация и трябва внимателно да я проучи, защото печалната участ на Кроули е свързана с нея по някакъв начин. Бурната реакция на кардинала го изненада.

— Играете си със сведения, които няма да доведат до добро. Това е лудост. Една погрешна крачка и медиите ще ни разпнат на кръст.

— Тогава в следващата си литургия се помолете да не допускам погрешни крачки. Заради всички нас. А сега, къде мога да намеря досиетата за момчето?

Кардиналът погледна пистолета, после вдигна очи към лицето на нощния посетител. В този момент можеше да му помогне само истината.

— Съхраняват се в архивите на дружеството „Сант Егидио“ към църквата „Сейнт Джоузеф“ в Гринич Вилидж.

Джентиле кимна. „Сант Егидио“ беше голяма светска организация, подпомагаща сираците и децата на бежанци.

— Под какво име?

— Фредерико Боте.

— Как да стигна до досиетата?

— Ако ги изискам по официален път, интересът ми ще предизвика подозрения. Да не говорим, че досието е много старо. Не са го въвели в компютрите.

— Ще се справя. А фондацията „Грейндж“?

— Ще узная каквото мога.

— Без посредници, без секретари. Ще общувам единствено с вас.

— Добре. Как да ви открия?

— Аз ще ви търся. — Джентиле бръкна в другия джоб на тъмното си сако и извади миниатюрен сателитен пейджър „Глобалстар“. Пусна го върху гърдите на кардинала. — Носете го винаги със себе си. Не подава звуков сигнал, само вибрира. Позвънете на номера, който видите на екрана. Всеки път номерът ще е различен. Обаждайте се от този телефон.

Той остави до пейджъра друго електронно устройство — извънредно миниатюрен клетъчен телефон.

— Още нещо — каза Джентиле, докато се изправяше.

— Да?

— Не се опитвайте да ме проследите. Не ме търсете. В никакъв случай не се обаждайте на полицията. Ако не друго, трябва да знаете, че не съм ваш враг. Също тъй трябва да знаете, че не бих се поколебал да ви пожертвам в името на общото благо. Без глупости, Ваше Преосвещенство, моля ви.

С тези думи Джентиле се измъкна от спалнята, оставяйки нюйоркския архиепископ да трепери от нерви в собственото си легло. Навън луната изгряваше над строгите неоготически кули на катедралата.

Тя пристъпи през тъмната стая към леглото му и видя, че той все още лежи буден с кръстосани на тила ръце и гледа в тавана. Може би преживяваше отново някое отдавнашно жестоко събитие. Когато застана до леглото, той се обърна. Огряна в гръб от луната, тя бавно разкопча блузата си.