Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Но той е съставил инвентарния запис, нали?

— Да, преди няколко години. Вписал е графиката като творба на Урбино.

— Твърде много съвпадения и недостатъчно отговори — промърмори Валънтайн.

Той дояде яйцата и захапа парченце бекон. Фин наля по още малко кафе. В приятната старинна кухня настана тишина. Някъде далече звучаха шумовете на утринното движение по „Бродуей“, а по-наблизо, на уличката зад „Лиспенард“, бучаха и виеха камиони за смет.

— Добре, дай да резюмираме какво знаем дотук — каза Валънтайн. — Всичко започва, когато ти случайно се натъкваш на графиката на Микеланджело и Алекс Кроули те спипва.

— Говориш така, сякаш съм откраднала нещо.

— Там е цялата работа — каза Валънтайн. — Ти не си вършила нищо лошо, тогава защо Кроули се е разстроил толкова? Трябвало е само да каже, че грешиш, и да те уволни чак след твоето настояване, че рисунката е на Микеланджело.

— Какво намекваш?

— Или не е искал ти и изобщо който и да било да знае, че галерията притежава тази конкретна творба, или става дума за фалшификат. Най-вероятно първото, защото очевидно вече е правен опит графиката да се прикрие в инвентарния списък като дело на друг художник. И, разбира се, стигаме до въпроса защо. — Той бързо забарабани с пръсти по пластмасовия плот на масичката. — Много бих искал да видя оригиналната документация. Тя трябва да се пази някъде, а документите много по-лесно се проследяват и по-трудно се фалшифицират от компютърните файлове.

— С документацията се занимава една компания — „Докюграфикс Сървис“. Виждала съм колите им на паркинга зад музея.

— Добре, това улеснява нещата — кимна Валънтайн.

Той замислено се пресегна за печена филийка и я намаза със сладко от ревен. Дори при това простичко действие мускулите по ръцете и раменете му изпъкнаха и Фин отново си спомни как я прегръщаше снощи. Беше невероятно силен и имаше твърдо, жилаво тяло, каквото се прави с поне три посещения на гимнастическия салон всяка седмица. От библиотекарска работа определено не стават такива бицепси. Вече бяха любовници, но той все още не й казваше всичко.

— Плащам петаче за мислите ти — подхвърли Валънтайн със странната си, хищна усмивка. Съвършените му зъби проблеснаха, а очите му срещнаха нейните.

— Не се надявай — разсмя се тя. — Е, какво ще правим сега? Дали да не избягаме на някой необитаем остров, докато суматохата се уталожи?

— Знам идеалното място — усмихна се той. — Но не вярвам да е възможно, поне засега.

— Тогава накъде? Ченгетата разследват убийствата на Кроули и Питър. Разкрихме някаква връзка между Гати, Кроули и Францисканската академия чрез изчезналия нож и картината на Хуан Гри, а оня противен субект, директорът Уортън, сигурно е замесен. Знаем, че Гати си има работа с крадени картини, поне като купувач, защото притежава онзи Реноар. Във всичко това няма грам логика.

— Има, разбира се. Просто засега не я виждаме.

— И как ще я открием?

— Искам да поговоря с един познат търговец. После може би ще отскоча до „Паркър-Хейл“ да задам два-три въпроса.

— На какво основание?

— Ще се представя за твой кръстник и ще кажа, че си изчезнала. Твоят приятел е убит и това много ме тревожи.

— Не знам дали бих искала да се представяш за мой кръстник. — Фин се ухили. — Звучи като че съм отвлечено пеленаче.

— Тогава ме приеми за кръстник като Марлон Брандо.

При тия думи Валънтайн се ухили на свой ред. Протегна крак под масата и плъзна големия пръст по прасеца й. Тя потръпна. Валънтайн я изгледа странно.

— Каква беше тази физиономия? — попита Фин.

— Имитирам похотливата усмивка на Кристофър Уокън.

— А ще я подкрепиш ли с действия?

— Тепърва ще видим.

— Какво се очаква да правя… след това?

— Да седнеш на компютъра и да потърсиш връзка между досегашните ни разкрития.

— Дадено.

Валънтайн се озърна към чинията й.

— Приключи ли?

— Аха. — Тя се измъкна иззад масичката и започна да разкопчава ризата. — Господа, пригответе се да браните престилките си.

Около час след разсъмване сержантът тихомълком напусна бивака без ничия молба или заповед. Водеше само Рийд — той беше наполовина индианец, чероки или нещо подобно, и имаше профил досущ като онези, дето ги печатаха на монети. Застанеше ли неподвижно, можеше спокойно да мине за статуя, а с карабината нямаше грешка от двеста метра.

— Къде отиваме, сержант? — попита Рийд.

— Където и вчера. Да поогледаме какво става, може би и да преброим швабите.