Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Готвят се да духнат — каза Рийд.

— Аха. Трябва да вдигнем на крак Корнуол и неговите приятели, инак ще стане късно.

— Ще си вземем ли от онуй в камионите, сержант?

— Според мен си е редно, нали? Така де, кой не знае, че плячката е за победителя? Пък на мен средното ми име е Виктор, сиреч победител.

— Чудна работа — подметна Рийд. — И моето.

— Току-виж излезем роднини.

— Както каже моят бледолик брат.

— Колко души виждаш долу?

— Десетина около камионите, още четирима-петима се мотаят насам-натам.

— Плюс снайпера.

— Да, и той. Но повечето от останалите не ми приличат на редовна войска.

— Все трябва да има и редовни войници. Снощи видях часови с карабина на гръб и автомат на гърдите.

— Може да е бил някой от тия, дето бършат стъклата.

— Може. Така или иначе, беше въоръжен.

— Сега нямат оръжия.

— Като ги гледам как зареждат оная кола, май се готвят да си плюят на петите. Ако ще правим нещо, няма време за губене.

— Тогава да се върнем и да докладваме.

— Да. Слизам.

Сержантът се измъкна от танка и слезе отзад. Попътно почука с пръст по двете туби, закрепени за корпуса. Бяха пълни поне наполовина. Обикновено изоставените машини биваха обрани до шушка за нула време и той мислено коригира преценката си откога танкът е тук. Коригира и тактиката си за превземане на фермата. Двамата с Рийд се вмъкнаха обратно в гората.

— Разбираш ли нещо от танкове?

— Не много.

Сержантът посочи с палец през рамо.

— Мислиш ли, че ще можеш да стреляш с картечниците?

— Все ще се справя някак. Има ли патрони?

— Да.

— Само че за въртене на кулата ще трябва гориво, нали?

— Има гориво, но може и да не ти потрябва. Картечниците вече са насочени надолу към двора. Наклонът се регулира ръчно.

— Как я виждаш цялата работа?

— Удряме камбанарията с базуката на Терхун, след това нахлуваме през портата. Щом пуснем сигнална ракета, ти откриваш оттук кръстосан огън.

— Май може да стане.

— Тогава да кажем на Корнуол и после да си размърдаме задниците. — Двамата навлязоха в гъстите горски сенки. — Трябва да действаме бързо.

Галерията „Нюман“ се намираше на Западна двайсет и втора улица в Челси, между Десето и Единайсето авеню. Беше се местила неведнъж — Гринич Вилидж през трийсетте години, Сохо през петдесетте, Трибека през седемдесетте, а от началото на деветдесетте заемаше сегашния си адрес. През това време няколко поколения от рода Нюман се придържаха към девиза, наложен от основателя на галерията през 1889 година: „Не купувай каквото не можеш да продадеш“. За въпросния основател на име Йозеф Нойман от Кьолн това означаваше да купуваш само високо качество, тоест да се придържаш към утвърденото. За повече от век галерията „Нюман“ нито веднъж не се бе поддала на модни капризи, затова преуспяваше, оставаше на гребена на вълната, тихичко разширяваше дейността година подир година, запасяваше се с холандски майстори и френски импресионисти, когато излизаха от мода, и ги изкарваше на пазара, когато интересът към тях неминуемо се връщаше.

Галерията заемаше неголямо пространство на партера на един преустроен бивш склад между нов японски ресторант и салон за кухненска мебел. Стените й бяха боядисани в бяло, дъбовият под бе покрит с дебел слой лак, а под тавана висеше черна стоманена решетка, подходяща за монтиране на всякакво осветление.

В момента бяха изложени само три картини: портрет на Франц Халс с размери метър на метър, срещу него картина на Якоб Ван Руисдал с подобна големина, а в дъното на галерията висеше религиозно платно на Петрус Кристус, по-голямо от другите две, взети заедно. Според бързата преценка на Валънтайн творбите в дългата тясна зала струваха поне двайсет-трийсет милиона долара. Знаеше, че трите картини са само върхът на айсберга; истинските запаси на галерията се съхраняваха в брониран сейф с климатична инсталация в Ню Джърси.

Докато Валънтайн прекрачваше прага, Питър Нюман излезе от кабинета в дъното, облечен както винаги в черно. Беше малко над седемдесетте, плешив и прегърбен. Приличаше по-скоро на погребален агент, отколкото на търговец с произведения на изкуството, макар че според Валънтайн двете професии си приличаха: погребалният агент се занимаваше с мъртви тела, а търговец от ранга на Питър Нюман — с мъртво изкуство. И двата занаята бяха удивително доходни.

— Майкъл — изрече с усмивка Нюман, докато Валънтайн прекосяваше залата. — От векове не сме се виждали. Как я караш?