Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Горе-долу — отвърна Валънтайн. — Поддържам бизнеса.

— Бизнес — изсумтя раздразнено старецът. — Пфу! Изкуството трябва да е изкуство, а не бизнес. „Имам си Ван Гог за петдесет милиона долара“, казва в бара за суши някой от ония ситни японски бизнесмени. „Голяма работа, отвръща му друг, аз пък си имам в багажника на колата творби на Пикасо за сто милиона.“ — Нюман пак изсумтя. — И като казвам бар за суши, нямам предвид съседния ресторант.

Той хвана Валънтайн под ръка и го въведе в кабинета. Помещението беше тясно и претъпкано. До едната стена имаше старинно и вероятно скъпо писалище, другата стена бе покрита изцяло от лавици, препълнени с делови дневници, датиращи вероятно още от основаването на галерията. Валънтайн знаеше, че в тях се пазят сведения за произхода и продажбата на всяка картина, минала през ръцете на някой Нюман, и в известен смисъл именно тия записи представляваха истинския капитал на галерията — родословните дървета на десет хиляди произведения на изкуството и данни за сто хиляди сделки, покриващи Европа и Северна Америка като невидима мрежа. Каквото липсваше в записите, навярно бе натъпкано в главата на Питър Нюман — информация, предавана от баща на син през последните сто години.

Валънтайн седна на стар дървен канцеларски стол и се загледа как Питър Нюман тътри нозе около кафеварката в самото дъно на тясната канцелария. След малко домакинът се върна с две старинни чашки върху чинийки и подаде едната на Валънтайн. После седна зад седалището и с въздишка се намести на стола.

— Е? — попита той, като отпи глътка кафе и изгледа втренчено Валънтайн над млечнобелия ръб на чашката.

— Хуан Гри.

Нюман дрезгаво се изкиска.

— Почина доста отдавна.

— Нацистката връзка.

— Бил е испанец, през войната останал в Париж. Един от така наречените „дегенерати“. Нацистите разграбили някои от ранните му творби. Името му редовно се мярка при взаимното обливане с помия между европейските галерии и споровете кой какво е правил по времето на Хитлер. Никога не съм си падал по тоя човек.

— Реноар. „Глава на младо момиче“.

— Пак заграбена от нацистите.

— Какво ще кажеш, ако ти доверя, че за един ден съм видял крадена картина на Хуан Гри и портрет на Реноар?

— Ще кажа, че си посетил генерал Джордж Гати.

— Защо досега не съм чувал за него?

— Той живее на недосегаеми висини. Никога не купува от публични търгове. Много дискретен човек.

— И Гри, и Реноар са сравнително известни. Защо никой не е уведомил полицията?

— Генералът има много дебели връзки.

— Нещо по-конкретно?

— Президентът на Съединените щати. Конкретно ли ти звучи?

— Впечатляващо.

— Не и в света на изкуството. Гати е свиня. Никой почтен колекционер или търговец не би сключил сделка с него.

— Някой сключва.

Нюман пак се изкиска и допи кафето.

— Не съм казал, че всички в света на изкуството са почтени.

— Стига, Питър, с теб се знаем отдавна.

Нюман въздъхна и остави чашката.

— Не бих желал да ме обвинят в тесногръдие — каза той. — Такива неща не са хубави за един стар евреин като мен. Отразяват се зле на репутацията.

— Изплюй камъчето, старче — усмихна се Валънтайн.

— Ще се огранича само с това — прошепна Нюман. — Нюйоркската епархия има чудесна картинна колекция, с която се занимава нейният архивен отдел. Имат и достъп до колекциите на Ватикана в Рим. Между другото генерал Гати се слави като „приятел“ на Ватиканския музей.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко — възрази Нюман. — Ватиканските музеи са основани през шестнайсети век. Колекциите им са… как да го кажа… много изобилни. Също като всеки друг музей по света редовно преоценяват творбите. И когато това става, генералът е пръв на опашката.

— Значи Ватикана търгува с крадени картини?

Нюман подви устни в едва доловима усмивка.

— Не съм казал такова нещо.

— Господи! — прошепна Валънтайн.

— Сериозно се съмнявам да е замесен пряко — добави Нюман.

Валънтайн се помъчи да избистри мислите си.

— Добре — каза след малко той. — Да забравим Ватикана. Ами „Паркър-Хейл“?

— Частен художествен музей с финансови дарения почти колкото на „Уитни“, но по-малки от тия на „Гети“.

— В играта ли е?

— Несъмнено.

— Алегзандър Кроули?

— И той е като Хуан Гри. Мъртъв. Грозна работа.

— Репутацията му?

— Безупречна в академичните кръгове. Завършил е „Харвард“, „Йейл“ или Колумбийския университет. Все забравям кое точно. Изучавал консерваторско майсторство в лондонския художествен институт „Курто“, уредник на музея „Фог“ в Бостън и тъй нататък. През средата на деветдесетте постъпи в „Паркър-Хейл“ под крилото на тогавашния директор Джеймс Корнуол. Пое поста миналата година, след като Корнуол предаде богу дух.