Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

— Вчера привлякохме към операцията още петима изпълнители. Пристигнаха ли?

— Още не са се свързали с мен.

— Мамицата му, Родригес, що за евтин цирк ми разигравате всички там?

Тя предпочете да не отговори.

— Вдигай си задника към Тикал — заповяда Уайли, — и се заеми с изгребването на тези говна. Искам пътищата да бъдат преградени, да има денонощно наблюдение. И искам Тутанкамон и Нефертити мъртви в мига, когато се мярнат в Тикал… Искам и онзи кодекс!

Лицето на заместник-директора изчезна от екрана. Родригес поклати глава безнадеждно. Каквото и да мислеха Уайли и подобните нему за Гватемала, това все пак беше суверенна държава и с блокиране на пътищата можеха да си докарат белята тук.

Къртис не превишаваше разрешената скорост, за да не привлича излишно внимание. Часовете се изнизваха и ниските храсти на областта Петен се сменяха постепенно с гъстата влажна джунгла на Тикал. Древният град на маите беше национален парк и Къртис спря пред пропускателния пункт.

Служителят изчака старата кола да се скрие от погледа му, преди да се обади на номера, който му бе даден. Нямаше представа кои са мъжът и жената в очуканата тойота, нито пък го интересуваше. Външността им съвпадаше с описанието, а онази американка му бе платила щедро.

— Какъв е планът? — попита Алета. — Или ще импровизираш в движение?

— Общо взето — ухили се Къртис. — Има съвсем поносимо хотелче, където бихме могли да пренощуваме, само на стотици метри от пирамидите.

— Няма ли да ни потърсят там?

— Непременно, затова ще стоим настрана от удобните му легла… за съжаление.

— Ще ми кажеш ли какво ще правим, ако се откъснеш поне за малко от изкушенията? — засмя се тя.

— Преди да тръгнем от Сан Маркос, Хосе обеща да се свърже с някой от старейшините от селото отвъд реката. Той каза, че ще потегли напряко и може да ни е изпреварил по пътя. Селото е същото, в което е бил твоят дядо. От Хосе знам, че след около километър от пътя се отклонява пътека натам.

Колата едва се побираше на пътеката, използвана повече от селяните. Чак след четиридесет минути доближиха реката и същия мост, по който Леви бе минал преди седемдесет години.

— Няма ли да скриеш колата? — попита Алета, докато нарамваше раницата с една от статуетките.

— Безполезно е. — Къртис намести на гърба си своята раница с другите две статуетки. — В Лангли са се погрижили за денонощно спътниково наблюдение и вече са засекли колата. Но щом минем по моста, не биха ни открили лесно в такава гъста гора. Те обаче не са пропуснали да пратят тук поредните си бандити.

Той тръгна по неустойчивия въжен мост, след него Алета стъпваше предпазливо по протритите до блясък кедрови греди, повече от десет метра над буйната река. На другия бряг Къртис спря изведнъж на пътеката между храстите и папратите. Алета за малко не се блъсна в гърба му.

— Пак си имаме компания — почти беззвучно я предупреди той.

Алета се взираше напрегнато, но не откриваше нищо особено.

— Още наемници ли?

— Не съм сигурен. Може да са хора от селото… Зърнах движение на сто и петдесет метра пред нас.

Алета подскочи — клонките до нея се разместиха и Хосе Арана спря до тях.

— Прав си да бъдеш нащрек. Вашите врагове са наблизо. Дойдоха в Тикал снощи.

— Хосе, стресна ме! — оплака се Алета.

— Не си губил време по пътя — каза Къртис, възхитен от умението на шамана да остане незабелязан в джунглата.

Арана се усмихна сърдечно.

— Нямаме време за губене. Елате с мен при нашите домакини.

През седемте десетилетия след гостуването на Леви Вайцман селото не се бе променило особено, макар че имаше малко повече жители. Старейшините — потомци на някогашните владетели в Тикал, носеха все същите сини и червени памучни ризи, тъмни панталони и сламени шапки. Арана им представи тържествено Алета и Къртис. Никой не би могъл да разбере по-добре от старейшините колко важно е онова, което предстоеше да се случи.

Тикал, Гватемала

Елън Родригес пристигна в Тикал с най-обикновена кола с местен, а не дипломатически номер. Огледа паркинга на хотела за старата тойота, описана от пазача, но не откри автомобил, който дори малко да прилича на нея. Тя занесе багажа в стаята си, после си взе чаша сок от манго и поседя във фоайето, докато на рецепцията остана само един служител — възрастен мургав мъж с тънки мустаци.

— Възможно ли е да се запозная със списъка на гостите?

— Съжалявам, сеньора, но правилата на фирмата не допускат това.