Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

Къртис остави кутията на мястото й и вдигна глава към капака, през който можеше да се провре на тавана. Дръпна единствения стол под капака, хвана се за ръбовете на отвора и се издърпа нагоре. Лъчът на фенерчето се плъзгаше по купчинки миши изпражнения между гредите на покрива. В дъното на тясното пространство обаче забеляза три прашни кутии. Къртис се провря натам. Недокоснатият прахоляк показваше, че кутиите не принадлежат на Дженингс. Отвори първата. Дневниците бяха десетки. Къртис прелисти сложения най-горния. Последната дата предшестваше с една година бягството на Фон Хайсен. Дали един от дневниците липсваше? Отвори втората кутия, после и третата. В нея бяха дневниците от годините, когато Фон Хайсен бил комендант на Маутхаузен. Къртис побърза да намери дневника от 1938 година. След пет минути подсвирна неволно, щом прочете какво бе написал есесовецът за посещението на Химлер в лагера.

„Химлер е много доволен от начина, по който отбелязахме рождения ден на фюрера. Екзекутирахме четирийсет и осем еврейски отрепки в чест на броя на годините от славния живот на фюрера.

Химлер ме поздрави за безупречната организация в концентрационния лагер Маутхаузен и сподели с мен, че е възможно да разгледат повишението ми в щандартенфюрер!

Всичко е готово за медицинските експерименти на доктор Рихтоф.

Химлер разреши да премахнем негодника Вайцман. Качихме Вайцман по стълбата и се разправихме с него. Неговата кучка и малките изчадия ще бъдат сред първите «пациенти» на доктор Рихтоф.“

Но как изпратените от Мосад хора бяха пропуснали дневниците? Къртис се сещаше само за едно смислено обяснение. Когато научили, че са изтървали Фон Хайсен за малко, те просто са продължили преследването.

Взе дневника, уличаващ Фон Хайсен за масовия разстрел, и се спусна обратно в спалнята. В нощното шкафче до леглото намери и последния дневник. Под корицата му пък откри картата от кора на хуун , която Фон Хайсен бе взел от Ариел Вайцман преди толкова десетилетия.

Зарадва се на находката, но тъкмо започна да преглежда дневника и чу прищракването на ключ в бравата на входната врата.

Алета се обливаше в пот и потрепваше върху възглавниците. Шаманът знаеше, че е време да я върне в настоящето.

— Сега излизаш от онази стая — заговори й тихо. — Връщаш се в каменния коридор… затваряш вратата зад себе си. Вече си спокойна…

Дишането й стана равномерно почти в същия миг.

— Едно… две… три — изрече Арана.

— Сънувах ли? — попита Алета.

Шаманът се усмихна и завъртя глава.

— На мнозина им се струва, че са сънували, но не е така. Ти се върна в част от свой минал живот и има няколко причини да преживееш отново онези дни.

Арана почака мълчаливо Алета да си върне нормалното състояние. Откъм езерото подухваше хладен ветрец. Тук ги нямаше светлините на големия град и звездите изглеждаха много по-ярки и безбройни… както ги бяха виждали и маите преди векове.

— Научи ли нещо? — попита накрая Арана.

— Лъчите… трите статуетки бяха сложени върху Пирамида I, IV и V… но не видях накъде сочеше последният лъч, след като мина през третия кристал.

— Вече знаеш от кои пирамиди се е състояла матрицата и това е достатъчно, за да намериш третата статуетка. Ако успееш да сложиш и трите на местата им преди зимното слънцестоене, ще имаш шанс да намериш и кодекса.

— Не е много вероятно, защото остават три дни — промълви Алета.

— Как се чувстваш сега?

— Все едно съм се отърсила от тежък товар.

— Значи успяхме с пречистването — засмя се той.

— Не разбирам обаче значението на златната раковина с очертания на ключалка в средата… — промърмори Алета.

— Съвсем скоро ще се изясни и нейното значение, и значението на равновесието — уклончиво каза наследникът на древните маи.

Монсиньор Дженингс се озърна припряно, преди да покани момчето в къщата.

— Седни, Едуардо, настани се удобно — посочи му дивана срещу стълбата.

Отиде в кухничката, сипа си щедра порция „Чивас Регал“ и солидна доза от най-евтиния „Джони Уокър“ в чаша с кока-кола за Едуардо. Седна до момчето и се полюбува на стройното тяло с жилави мускули, докато отпускаше длан върху бедрото му.

— Сто кецала — равнодушно отсече Едуардо.

— По-късно — тръсна глава Дженингс, хвана ръката му и я придърпа към издутината на панталона си.

Момчето си дръпна ръката.

— Сто кецала… иначе няма да го бъде.

— Колко искаш за цяла нощ? — задавено попита Дженингс и извади портфейла си.