Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

— Аха, всичко си идва на мястото! Ако се разчуе, че бащата на кардинал Феличи е бил съучастник на нацистки престъпници, с амбициите му да стане следващия папа е свършено.

— Има и други причини Ватикана да се намесва в тази част от света — вметна Алета. — Кодексът на маите застрашава тяхната догма, че учението на Христос е единствено вярното.

— А от тази догма зависи самото съществуване на Ватикана — добави Къртис. — Май ще надникна в жилището на монсиньор Дженингс. Има ли начин да стигна до Сан Педро толкова късно? — попита той Арана.

— Фидел те чака на кея. Монсиньор Дженингс обикновено се разтушава с алкохол в бар „Буда“, който е на брега при другите заведения и хотелчета за туристите.

— Пази се, моля те — промълви Алета.

Щом Къртис тръгна към брега, Арана каза с блага усмивка:

— Той вече ти е скъп.

— Повече, отколкото бих очаквала, макар че с него все едно бягам непрекъснато от някого в компанията на Индиана Джоунс. Нали ти ми каза да му поверя живота си?

— Сега е време да се довериш и на мен. Казах ти още, че е нужно да изградиш духа си наново.

Тя кимна смълчана.

— Тази нощ ще пречистим вътрешния ти дух и това ще те освободи от депресията. Искам да легнеш там. — Шаманът посочи скамейка, покрита с меки възглавници. — Подлагала ли си се на хипноза?

— Не. Безопасно ли е?

— Нека повторя — трябва да ми се довериш. Алета, съзнанието има различни състояния. Когато сме будни, ние сме в така нареченото „състояние бета“ — в него осъзнаваме действителността чрез мислите си, а честотата на мозъчните ни вълни е от петнайсет до трийсет цикъла в секунда. При осем до петнайсет цикъла в секунда преминаваме в по-спокойното „състояние алфа“, обикновено когато се унасяме или дори когато гледаме с увлечение филм. — Той почака Алета да се настани. — Сега се отпускаш… — Плъзна длан над очите й. — Затвори очи и ще се пренесеш в „състояние тета“, когато мозъчните ти вълни се забавят до четири-пет цикъла в секунда. Състоянието, което достигаме в дълбок сън. Ще навлезеш в него постепенно и неусетно. А накрая — каза шаманът още по-тихо — ще преброя до три и ти ще се събудиш леко, без да се стреснеш.

Алета се унасяше безгрижно и заради умората, и защото се върна в родния си край, а сега беше под грижите на човек, комуто вярваше безгранично. Меките възглавници под тялото й бяха удобни. Клепачите й натежаваха и тя нямаше нито сили, нито желание да ги отвори.

— Вървиш по дълъг тунел, слизаш по каменни стъпала, които водят надълбоко в този тунел. Надолу… надолу… Стъпалата се спускат… все по-надолу… Стигаш до слабо осветен каменен коридор. Въздухът е влажен и застоял.

Арана поднесе дива орхидея към носа на Алета, но тя се смръщи като от неприятна миризма. Шаманът се увери, че е изпаднала в дълбок транс. Сега Алета беше податлива на внушение. За да пречисти духа й, Арана трябваше да я върне назад във времето. Този похват бил прилаган векове наред, но съвременната психиатрия и хипнотерапия го обясниха едва наскоро и го нарекоха „регресивна терапия“. Хората са различни, но шаманът знаеше, че всеки е живял многократно, само че в сегашното си съществуване няма достъп до тези спомени. Хипнозата обаче можеше да премахне преградата.

— Алета, ти вървиш по коридора и виждаш врати отляво и отдясно — продължи той с равен глас. — Искам да избереш врата и да я отвориш.

— Има светла врата отляво… Отварям я.

Тялото й се поклащаше леко и ритмично на скамейката.

— Къде си? — попита шаманът.

— Аз съм в Тикал. Името ми е принцеса Ахущал.

Алета се бе пренесла чак в 790 година, когато Тикал бил сред могъщите градове държави в джунглите на Юкатанския полуостров. Калакмул и Наранхо на север от Тикал бяха подчинени на войнствената владетелка Шест Небеса и мирът можеше да бъде нарушен всеки момент.

— Какво виждаш?

— В Тикал цари голямо оживление днес. Утре е зимното слънцестоене и по изгрев върховният жрец ще извърши церемония със статуетките, за да определи мястото, където ще бъде съхранен Кодексът на маите. Върховният жрец е много угрижен.

От високата площадка, където седеше до своя баща владетеля Якс Айн Втори, принцеса Ахущал виждаше добре голямото игрище. Мускулестите воини носеха дебели подплатени предпазители, за да защитят ребрата си от еднометровата плътна кожена топка, около която се блъскаха. Не можеха да я ритат или докосват с длани и пръсти. Удряха я с предмишниците си, понякога и с чела. Противниците се разпознаваха по украсата на главите си, направена от рога и пера.