— Vi vedremo a casa! Ще се видим вкъщи! — извика Джорджо, като махаше с ръце и широко се усмихваше на баща си и Джузепе.
— Fate presto! Не се бавете! — Мария вдигна сака на Алегра. — Хайде, да вървим. Мама ви очаква. Цяла сутрин готви.
— С нейната енергия можеш да захранваш цялото село — каза Джовани на Алегра.
— Чух те — подхвърли през рамо сестра му, докато прекосяваше площада.
Джовани преметна сака си през рамо и те я последваха в лабиринт от тесни калдъръмени улички, осеяни с бетонни арки. Тук-там влагата се бе процедила отгоре и някога белите арки бяха покрити с тъмнозелена плесен. На известно разстояние една от друга висяха голи електрически крушки, закачени на стара почерняла верига. Улиците бяха още по-тесни, заради навика на търговците да окачват стоката си на куки в бетона — пиринчени тенджери и тигани, кошници и чанти, чаши за кафе, наредени на лавици от ковано желязо. Навсякъде имаше стълбища, спускащи се от къщите, водещи до магазини и барове. Някои току-що варосани, други потъмнели и напукани, стълбищата правеха невъобразими завои, украсени със саксии с цветя от едната или другата страна. Входовете бяха покрити с керемиди или понякога с избелели брезентови навеси. Накрая, когато Алегра напълно изгуби ориентация в лабиринта, Мария изтича нагоре по едно варосано стълбище, отрупано с вездесъщите саксии.
— Мамо! Мамо! Джовани! E a casa! Пристигна!
Джовани винаги бе говорил за майка си с огромна обич и внушителната синьора София Донели изглеждаше точно такава, каквато си я представяше Алегра. Постоянна усмивка на кръгло лице, покрито с бръчките на мъдростта. Тя излезе от кухнята с разперени ръце и прегърна сина си в коридора.
— Липсваше ми — рече майката и отстъпи назад, като го ощипа по бузите. После се обърна към Алегра. — Сестро Басети, добре дошла в Маратея. Докато сте тук, чувствайте се като у дома си. Мария ще занесе сака ви във вашата стая.
— Avanti! Avanti! Питката е почти готова.
Кухнята представляваше притегателният център на семейството. В дъното имаше огромна печка с дърва, а по средата — дълга и тежка дървена маса. Двата големи прозореца с оранжевите капаци, които й беше посочил Джовани, гледаха към пристанището. Върху една дъска лежеше навита като въже домашна паста — менате. Наблизо имаше старо гърненце с надпис „olio“, пълно със зехтин от Лукания, който се правеше от маслини, отглеждани в Базиликата още от гръцки времена. Вулканичната почва в района придаваше на зехтина несравним аромат, основа на уникалността на местната кухня. София Донели винаги готвеше с него. В една паница имаше лампашони, вид див лук, в друга — пеперончино, червени пиперки, които се отглеждаха в Базиликата. На масата бяха наредени козе сирене и луканега, наденички от Лукания. В цялата къща се носеше ухание на топла питка. На печката къкреше рагу ди карне — агнешко, свинско и ярешко в сос.
— Джовани!
— Татко! Джузепе! Джорджо! — Прегръдки и целувки по двете бузи, проява на нескрита обич между баща, синове и братя италианци.
Мнозина твърдят, че Бог е улучил точно, сътворявайки италианците — чувство за принадлежност към род и общество, страст за живот.
— Алегра, запознай се и с останалите от семейството! — И пак прегръдки и целувки.
Синьора Донели поднесе вдигащото пара ястие във фаянсови чинии, докато бащата наряза топлата питка.
— Благослови ни, Господи, благослови и тези Свои щедри дарове, които получихме чрез Христа, нашия Бог. Амин.
— Как беше уловът, татко? — попита Мария.
Синьор Донели се усмихна.
Очите на всички излъчваха еднаква топлота, помисли си Алегра.
— Утре след черква мама ще може да те нагости с фамилния специалитет — сияейки, съобщи той на гостенката им. — И ако времето е хубаво идната седмица, Джовани, трябва да вземеш малката лодка и да покажеш нашите плажове на Алегра.
Тя се почувства като член от семейството — и още повече, когато на другия ден отиде заедно с тях на черква.
Селският звънар Никола Фарини дърпаше оръфаното въже под камбаната на енорийската черква „Богородица Адолората“ 39 39 Богородица в скърби (ит.). — Б.пр.
. Осемдесетинагодишен, с грижливо подстригани бели мустаци, днес той носеше филцовата си шапка и неделните си дрехи. Единствен енорийски звънар, откакто се помнеха всички, днес Никола изпълняваше задължението си с енергията на човек, наполовина по-млад от него. Не се случваше всеки ден месата да отслужва един от любимите синове на селото. Веселият звън на старата желязна камбана отекваше сред билата на Апенините.
Читать дальше