Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

— О, Джовани, e bellissimo 37 37 Прекрасно е (ит.). — Б.пр. !

Апенините се спускаха към Тиренско море и образуваха скалист бряг, който се простираше на север и на юг, докъдето им стигаха очите. Острите зъбери на върховете накрая изчезваха в облаците. Рожковите се бореха за жизнено пространство с борове, нискорасли дъбове и оливи. Между всички носове се гушеха заливчета, смарагдовата вода в които плискаше скалите и пясъка. По-навътре в залива Поликастро морето ставаше по-тъмносиньо. Пътят под тях се виеше като спагети по планината и стигаше до самата Маратея, а малко по-надолу — и до пристанището. Яркосините, червени и оранжеви краски на дървените рибарски лодки, изтеглени на плажа и завързани зад скалистия вълнолом, подсилваха очарованието на селцето. Това място изглеждаше недокоснато от туризма и забързания ритъм на външния свят.

Усетила, че с Джовани отново са застанали съвсем близо един до друг, Алегра затвори очи. Слънцето приятно грееше лицето й. Тя бегло си помисли за семейството си в студените и мъгливи хълмове на Трикарико. Ужасно й липсваха и редовно им пишеше, ала в душата си знаеше, че никога няма да се завърне при тях. Беше осъзнала, че Църквата и манастирчето „Сан Доменико“ са я поставяли в интелектуална и емоционална усмирителна риза. Вярата й продължаваше да е силна като всякога, но започваше да разперва криле. Властта на Ватикана над нея се рушеше.

— E molto bellissimo, Джовани. Много е красиво.

Той се усмихна и я прегърна през раменете.

— Сигурен бях, че ще ти хареса — промълви свещеникът. — Докато сме тук, ще вземем лодка и ще си направим пикник на някой от ония отдалечени плажове.

Алегра се облегна на него. Искаше й се завинаги да остане там.

— Определено е по-приятно от домашните — измърмори тя.

Пътят до селото се виеше по стръмния планински склон и Джовани трябваше да превключи на втора, за да подпомогне изнемогващите спирачки на стария фиат. Когато стигнаха до малкото пристанище, той паркира на едно от свободните места на площада.

— Виждаш ли онази къща с оранжевите капаци на прозорците? — Джовани посочи група варосани бетонни къщи в южния край на плажа с изглед към пристанището.

Селцето изглеждаше така, сякаш е изсечено в планинския склон. Ниската варовикова скала пред къщите се спускаше вертикално към водата и пъстрите дървени лодки леко се поклащаха под нейната закрила. Гъсто обраслите с храсталаци склонове в подножието на планината зад сградите рязко се издигаха, за да посрещнат великолепието на Апенините.

— У дома сме.

— Разкошно е, гледката трябва да е невероятна.

— Така е, но не се заблуждавай от нея. Този квартал е скъп, но ние от рода Донели сме прости хора. Къщата е принадлежала на моя прапрадядо и оттогава фамилията живее в нея.

— Въпреки това е прелестна, макар малко да се притеснявам от перспективата да се запозная със семейството ти.

— Излишно е. Не е като да водя вкъщи годеница.

Алегра видимо се засрами и червенината покри загорялата й от слънцето кожа. Джовани моментално съжали за забележката си.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. — За кратко се възцари неловко мълчание. И двамата се бореха с мисли, които не смееха да изрекат с думи. После също толкова бързо смущението отмина.

— Джовани! — Сестра му Мария беше забелязала колата и бе изтичала като ученичка по улички и алеи, за да посрещне любимия си брат. — Джовани! — Тя се хвърли в прегръдките му и въодушевено го целуна по двете бузи.

— Мария! Вече си станала по-висока от мен.

— Това не е много трудно, нали? — повдигна вежди момичето.

В тъмните му очи блещукаше същата дяволитост, която Алегра толкова много харесваше у Джовани. Късо подстриганата черна коса на Мария обрамчваше овалното й лице. Едва петнайсетгодишна, тя вече беше красива млада жена.

— Ти сигурно си Алегра — без да чака да я представят, се обърна към гостенката Мария. — Benvenuta a Maratea!

— Grazie, Мария. Много мило от твоя страна.

— Вижте! — Джовани намигна на Алегра. Той бе свикнал с безкрайната жизнерадост на сестра си, която в момента сочеше оттатък скалите, образуващи вълнолома на малкото пристанище. — Ето ги татко и момчетата!

Подобно на баща си и дядо си, синьор Донели беше прекарал целия си живот като рибар и също като Джовани, бе нисък и жилест. Джузепе и Джорджо обаче бяха високи и широкоплещести, първото вследствие на далечни гени, а второто резултат от това, че бяха напуснали училище още щом бяха станали на възраст да теглят рибарските мрежи. Бащата и братята на Джовани тъкмо бяха закърпили мрежите и ги бяха прибрали в „Aquila del mare“, „Морски орел“, за да са готови за следващия риболов. Това обаче нямаше да е утре. На другия ден беше domenica 38 38 Неделя (ит.). — Б.пр. и цялото семейство заедно с останалите жители на селцето щяха да ходят на черква. Бяха поканили Джовани да отслужи месата с монсиньор Винченцо Абостини, стария свещеник, вдъхновил го да посвети живота си на вярата.