А. Хартли - Маската на Атрей

— Харесва ми — реши Сернига, ухили се и извади бележника от вътрешния си джоб.

— Десет долара и е ваша — уморено се пошегува Дебора. — Предполагам, че искате да ви разкажа за човека в апартамента ми.

— Не е необходимо, освен ако имате да добавите нещо към онова, което сте казали по телефона.

— Не виждам какво да добавя.

— Видяхте ли го?

— Видях само ръката му на желязната порта.

— Бял ли беше?

— Да.

Сернига забарабани с химикалката по ръба на бележника си.

— Да поговорим още малко за музея. Може би в кабинета? — предложи той.

Тя го поведе покрай гишето за информация, тоалетните, магазина за книги и сувенири. Кабинетът беше в съседство. Вътре имаше две бюра с компютри, принтер, два телефона и библиотека. В средата бе разположена овална маса от лакиран махагон и осем стола. Двамата седнаха. Влезе Кийн, мърморейки нещо тихо на униформения полицай пред стаята и без да поглежда Дебора.

— Няма много за разказване — започна тя, като гледаше Кийн намусено да обследва стените. Очите му се плъзгаха по плакатите с древно колумбийско изкуство и изложбата на местни любителски снимки — сякаш беше проповедник, крадешком прелистващ „Плейбой“. — Ричард беше меценат на изкуството и образованието в Атланта…

Кийн изсумтя и Дебора го стрелна с поглед.

— Нещо се задавих — мрачно се усмихна той и махна с ръка.

— Винаги е ценял изкуството, културата и образованието — предпазливо продължи тя, — и решил да отвори малък музей. С безплатен вход. Колекцията беше… еротична.

— Еротична? — глуповато се ухили Кийн.

— Еротична — повтори Дебора.

— Жалко — отвърна той.

Тя се обърна към Сернига.

— Представяше най-различни неща. Дреболии от Атланта, изложени хаотично в старомодни витрини. След като се пенсионира, реши да обогати музея. Създаде управителен съвет от настоятели и назначи уредник…

— Вас — прекъсна я Сернига.

— Аз съм третият. Тук съм само от три години.

— Откъде идвате?

— Завърших тукашния университет, но съм родена в Бостън и съм учила в Ню Йорк.

— Да, разбира се, говорите образовано. Предположих, че сте учен човек — отбеляза Кийн.

Дебора се усещаше объркана. Той определено не я харесваше и макар че свикна с това, не можеше да разбере с какво го е заслужила. Беше му станала неприятна от мига, в който я видя.

— Оттогава се старая да разширя и да фокусирам колекцията — продължи Дебора, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса. — Снощи организирахме благотворителен прием. Възнамеряваме да покажем сбирка от келтски антики…

— Изключително интересно — с презрение отбеляза Кийн. — Ще ни дадете ли списък с имената на гостите, поканени на снощната веселба?

— Питахме се дали някой от присъстващите на благотворителния прием е останал до по-късно и после се е върнал — внимателно обясни Сернига, сякаш се оправдаваше.

Дебора се замисли върху думите му. На никого не му пукаше, че Ричард е мъртъв. Интересуваше ги само фактът, че е убит.

Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади списъка на поканените.

— Тук са записани всички, които казаха, че ще дойдат. Не мога да бъда сигурна дали са присъствали, но мога да прегледам имената и да потвърдя кой е бил тук и кой не.

Такъв беше стилът на Ричард. Караше я да поеме цялата организация, а после по някаква прищявка объркваше системата й… Това винаги я вбесяваше и същевременно й бе симпатично.

— А персоналът? — попита Кийн.

— Тук бяха Тоня и двама доброволци. Фирмата за кетъринг си имаха свои служители.

— Колко бяха?

— Трима сервитьори и двама бармани.

— В колко часа си тръгнаха?

— Тоня си тръгна рано. Мисля, че към девет. Остана колкото да види дали всичко върви както трябва. Доброволците си тръгнаха към единадесет и петнадесет. До полунощ всички се бяха разотишли.

— И вие излязохте последна? — попита Кийн.

— Да.

На вратата се почука и Тоня подаде глава, усмихвайки се малко глуповато. Държеше две големи чаши с кафе и ги вдигна въпросително, сякаш искаше разрешение да влезе. Сернига я прикани с ръка и разчисти място на бюрото. Тоня остави чашите и ги бутна към двете ченгета. Не погледна Дебора, нито й предложи нещо. Дебора се замисли за миг дали да не поиска например английска закуска — само за да види изражението й…

Да. Хуморът е спасителният ти пристан…

Тоня излезе. Кийн се обърна към Дебора и разгъна лист хартия, който приличаше на изпратен по факс.

— Виждали ли сте нещо подобно? — попита той.