А. Хартли - Маската на Атрей

— Не. Начинът на извършване е съвсем различен.

— Казали сте на полицая навън, че досега не сте знаели за тази стая зад библиотеката, така ли? — попита Сернига.

— Да — отговори тя.

— И тази нощ сте я открили случайно? — попита Кийн.

В очите му определено имаше нещо, което не й харесваше, някаква самонадеяност и подозрителност.

— Не беше случайно. Търсех Ричард, тоест господин Диксън, и влязох тук. Наведох се да взема това парче от керамичен съд и видях кървава диря до библиотеката…

Тя показа парчето, което разсеяно беше стискала в ръката си през цялото време, откакто беше започнал кошмарът — и се сепна, когато двамата детективи се вторачиха в него.

— Съжалявам. — Отново имаше чувството, че е направила нещо абсолютно идиотско. — Трябваше да го дам на първия полицай, който дойде. Или може би да не го пипам, да го оставя там, където беше…

— Нима? — иронично попита Кийн.

— Откъде го взехте? — леко раздразнено попита Сернига.

Дебора посочи.

— Страхотно! — изръмжа Кийн. — Уликите от мястото на престъплението са пипани и разместени.

— Какво представлява това? — попита Сернига, без да обръща внимание на възмущението на колегата си.

— Моля? — сепна се Дебора.

— Керамичното парче. Какво представлява?

— Част от ваза или делва — отвърна тя, отмествайки поглед от Кийн. — Изглежда старинно, но може да е фалшификат. Прилича на древногръцко. Или микенско.

— Гръцко? — Тонът му прозвуча смаяно и заинтригувано.

— Къде е останалото? — процеди Кийн.

— Мисля, че ей там. — Дебора посочи към ъгъла на стаята, където бяха разпръснати другите парчета.

— Има ли някаква стойност? — попита Сернига.

— Зависи дали е автентично — отговори тя. — Искам да кажа старо. Ако е фалшификат, не струва нищо, но ако е оригинално… Това е друга работа.

— Въпреки че парчетата ще трябва да се слепват? — попита Сернига.

— Налага се повечето старинни неща да бъдат залепяни. Ако се направи, както трябва, си остават ценни.

— Колко? — попита Кийн, намесвайки се като каубой, който се кани да отнеме чуждо гадже за танц.

— Нямам представа.

— Кажете нещо приблизително.

— Трябва да видя съда сглобен. Ще зависи от формата и размера…

— Все пак горе-долу?

— Хиляди — потрепервайки отвърна Дебора, — десетки хиляди. Може би и повече.

— За това нещо? — смаяно попита Кийн.

— За целия съд. Ако е автентичен, предметът е от Микена.

— Микена?

— От бронзовата епоха в Гърция.

— Кога е била бронзовата епоха? — попита Сернига.

— Петнадесети — дванадесети век преди Христа.

Двамата детективи със страхопочитание се втренчиха в керамичния къс в ръката на Кийн. Дебора неволно се усмихна.

— А останалите неща? — попита Сернига и посочи витрините. — Всичко ли е от бронзовата епоха?

— Приличат на микенски, но…

— Но какво? — Кийн ясно показваше, че се дразни от отговорите на един педантичен професионалист, който увърта нещата, вместо да говори по същество.

— Не разбирам как е възможно да са автентични. Специалистите би трябвало да знаят за тях и да са ги виждали. Човек не попада случайно на подобна колекция.

— Каква стойност би имала, ако е автентична? — попита Сернига.

— Милиони. Милиарди. Не бих се осмелила дори да предположа цената й.

В стаята настъпи мълчание. Двамата детективи се обърнаха и започнаха да разглеждат златните, бронзовите и керамичните артефакти, които неясно блестяха на меката светлина. Мигът беше пълен с тържествен респект, спомени, тайнственост и тъга, сякаш Дебора седеше сама в синагогата между богослуженията, след смъртта на баща си.

Дали всичко не е било само за пари? Затова ли умря Ричард?

— А тази дума? — наруши мълчанието Сернига, връщайки я в настоящето и показа листа, вече сложен в найлоново пликче. — Атрей. Говори ли ви нещо? Свързана ли е по някакъв начин с работата на господин Диксън?

Тя поклати глава.

— Това е име от една легенда.

Освободиха я в пет и четиридесет и пет сутринта и й казаха, че трябва отново да поговорят, след като се наспи. Дебора им даде домашния си телефонен номер, увери ги, че през целия следобед ще бъде в музея и за втори път тази нощ излезе на паркинга да вземе колата си. Двата момента коренно се различаваха.

Ричард. Господи, колко бавно осъзнаваше факта, че той е мъртъв! Отначало в сърцето й нахлуха само внезапна празнота и смут, сякаш неочаквано бяха откъснали част от нея и не беше наясно какво да изпитва. Беше все едно да хванеш нагорещена дръжка на кафеник, която толкова пари, че в първия миг не чувстваш болка. Тъгата пълзеше към съзнанието й, но в момента в него цареше объркана празнота, към която напират кошмарни чувства.