А. Хартли - Маската на Атрей

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — каза Дебора и веднага съжали, че говори такива неща, особено пред непознат. — Извинявайте. Това беше клише. Не изразява… Господи, предстоеше ни толкова много работа.

Бауърс прие спокойно промяната в тактиката й, сякаш не беше я забелязал.

— Има хора, които ще ви помогнат, нали? Управителният съвет на музея? Лично аз с удоволствие ще ви помогна. Познанството ми с господин Диксън беше кратко, но кантората е създадена отдавна и е обвързана със стойността на имуществото му, затова съм сигурен, че ще мога да разчитам на подкрепа.

Ще мога да разчитам на подкрепа. Бауърс говореше като рицар, който предлага услугите си на дама, изпаднала в беда.

— Ще се справя — малко високомерно каза Дебора. Направи го инстинктивно. Нямаше представа дали ще може да се справи.

— Не се и съмнявам — усмихна се той.

— Съжалявам. Не съм свикнала… — „… да бъдеш нещо друго, освен напълно самостоятелна? — лукаво попита вътрешният й глас.“ — … да се грижат за мен. Ричард ми даваше пълна свобода… — Дебора усети, че нещо стегна гърлото й и млъкна, а после се усмихна смутено и извинително сви рамене.

Бауърс кимна съчувствено. Тя погледна към експонатите във фоайето, които двамата с Ричард така старателно бяха събирали…

— Археолог ли сте? — попита той, поглеждайки косо към изложбата за североамериканските индианци.

— Не точно. Аз съм директор на музея. С магистърска степен.

— И какво трябва да завърши един директор? — предразполагащо се усмихна Бауърс и Дебора се отпусна.

— Завърших и английски, и археология, макар че много хора с моите специалности се занимават с бизнес.

— Лично аз не бих предпочел.

— Аз също — отвърна тя и този път усмивката й беше малко по-сърдечна.

— Каква компания имате! — възкликна той и посочи една великолепна томахавка с каменно острие. — Погледнете това зловещо нещо. Варварско оръжие.

— Не мисля, че местните американци са били по-малко цивилизовани от белите заселници само защото са разполагали с по-неефективни начини за убиване на хора — иронично се усмихна Дебора.

— Местни американци. Странно е как хората мислят, че всичко зависи от понятията.

Тя изпита леко раздразнение, но нямаше време да реагира.

— Госпожице Милър? — чу гласа на Тоня.

Беше се появила от дългия коридор, водещ към жилището на Ричард и стоеше неуверено, смутено сплела пръсти пред себе си като за молитва.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Дебора стана.

— Насаме, ако нямате нищо против — добави Тоня.

Дебора кимна за извинение на Бауърс и двете мълчаливо тръгнаха към кабинета на музея.

— Какво има, Тоня? — попита Дебора, след като влязоха и затвориха вратата. Останаха прави, сковани и напрегнати.

— Мисля, че знаете. Вижте, просто бях любопитна. Имам приятел в полицията. Той ми каза за убийството веднага щом са получили обаждането ви. Спомена нещо за тайна стая и… Исках да видя какво става. Не предполагах, че ще присъства господин Диксън. Нямах никакви намерения.

Дебора не я познаваше добре, но беше разговаряла достатъчно с нея, за да схване, че последното й изречение звучи странно. Тя не говореше като чистачка и не се срамуваше, че е чернокожа. Говореше правилно и внимателно подбираше изразите си — Дебора често се питаше от коя чиновническа професия е изпаднала, за да започне да чисти тоалетните в музей. Тоня се държеше така, сякаш искаше всички да са наясно, че нямат право да се отнасят с пренебрежение към работата и цвета на кожата. При други обстоятелства никога не би казала „Нямах никакви намерения“ и изречението хвърли странен и неясен нюанс върху изповедта й.

— Може би не трябваше да влизаш, преди да е дошла полицията — уморено каза Дебора.

— Да, госпожице, абсолютно сте права — рече Тоня, клатейки глава, сякаш сама бе изумена от себе си.

Никаква агресивна нападка или грижливо оформен хаплив намек за това — какво да направи със забележката си надутата и превзета бяла кучка. Да, госпожице, абсолютно сте права.

От Тоня? Никога.

Дебора присви очи, все едно правеше кастинг за „Отнесени от вихъра“.

— Искате ли кафе? — попита Тоня, след като въздъхна облекчено. — Правех ви кафе, но стомахът ми се беше свил и трябваше да пийна нещо.

Дебора нямаше сили да се усмихне и недоверчиво и обезпокоено се втренчи в гърба й, докато Тоня се отдалечаваше. „Стомахът ми се беше свил“? Кого се опитваше да заблуди и защо?

Върна се във фоайето. Калвин Бауърс разговаряше с едър мъж в лъскав костюм. Харви Уебстър. Сърцето й подскочи, но тя вдигна гордо брадичка и бързо се отправи към тях.