Саймън Бекет - Огнената диря

С Броуди и Фрейзър отидохме до културния дом веднага след като се развидели. Все още се чувствах изтощен. Бях спал по-малко от три часа и усещах болки в цялото си тяло. Рамото ми пулсираше, пострадало отново по време на бягството от горящата сграда. Сутринта, когато отидох да се избръсна, не можах да се позная в огледалото. Кожата на лицето ми сякаш беше изгоряла на слънцето, покрита с малки разрези от хвърчащите стъкла. Веждите и миглите ми бяха опърлени и това ми придаваше странен, леко плашлив вид.

Но както бе казал Страчън, можеше да е и много по-лошо.

Броуди и Фрейзър останаха назад, а аз се приближих до димящите останки. По закон трябваше да изчакам, докато инспекторът от пожарната се увери, че останалата структура е стабилна и безопасна, но никой не знаеше кога ще се появи такъв. Не си правех никакви илюзии, че костите на Джанис Доналдсън ще оцелеят и този път.

Но трябваше да се уверя с очите си.

Дъждът се сипеше, сякаш небето беше от вода. Изливаше се върху пепелищата и превръщаше горния слой в черна каша. Въпреки това пожарът все още не беше потушен. Останките във вътрешните слоеве още тлееха. Усещах топлината по лицето си, докато студът сковаваше гърба ми.

— Мислиш ли, че има надежда нещо да е оцеляло? — попита Броуди.

— Не ми се вярва — отвърнах прегракнало. Гърлото все още ме дереше от пушека.

Фрейзър въздъхна ядосано. Изглеждаше нещастен и окаян на силния дъжд.

— Тогава защо си губим времето?

— За да сме сигурни.

Успях да зърна почернелия ъгъл на куфара сред пепелището, което преди няколко часа беше медицински център. Капакът на куфара се бе отворил и съдържанието му представляваше топка въглени. Зад него беше подвижната масичка, върху която работех с черепа на Джанис. Масичката лежеше на една страна, наполовина заровена под останките от покрива. Не се виждаха нито скелетът, нито челюстта, но не се бях и надявал. Вече обгорените кости сигурно се бяха разпаднали до прах при втората интервенция. Някои от зъбите може и да бяха оцелели, но нищо повече. Дори и да имаше нещо, при всички случаи трябваше да почака, докато дойдеше полицейският екип и преровеше купчината. За да се проведе правилно разследване, трябваше сериозно оборудване и много повече хора.

„Съжалявам, Джанис“, казах наум, докато избърсвах полепналите от вятъра парченца пепел по лицето си. Нещо привлече погледа ми: обемиста вещ с формата на квадрат, скрита зад купчина частично изгорели панели.

Броуди приближи, за да го разгледа отблизо.

— Какво е това?

— Хладилник — отвърнах аз.

Тръгнах напред, като избирах внимателно местата за стъпване сред горещата пепел. Въпреки дъжда щеше да мине доста време, преди всичко да изстине, а не беше изключено подът да пропадне. Разстоянието до основата не беше голямо, но не исках към досегашните си рани да прибавя и счупен крак.

Но ръката на мъртвата жена беше в хладилника и имаше някаква вероятност изолацията да я е спасила. За жалост надеждата ми угасна бързо, когато разчистих останките отгоре. Белият емайл по повърхността беше почернял, гумената изолация се бе разтопила, оставяйки вратата отворена, а съдържанието бе овъглено. От ръката на Джанис Доналдсън беше останала само една кост, обвита в тъмен карамел от покапалата мазнина.

Отделните пръсти бяха изпадали, когато свързващата ги тъкан бе изгоряла. Те лежаха на дъното на хладилника и все още бяха горещи, когато ги докоснах. Събрах ги и ги оставих да изстинат, преди да ги прибера в плик. Всичките ми пликове бяха останали в куфара и изгорели с всичко останало, но аз бях предвидил това и взех кутия с пликчета за фризер от хотела, за да ги използвам тук. Събрах останалото от ръката в едно от тях и се върнах при Броуди и Фрейзър.

— Това ли е? — погледна пликчето Фрейзър.

— Да.

— Не си заслужаваше да се пъхаш там.

Не му обърнах внимание и тръгнах към предната част, където овъглените греди все още стърчаха от руините на културния център. Дървото бе почерняло като въглен. Към една от тях бяха прикрепени яркочервени медни жици. Това бе всичко останало от електрическата система на сградата. Пластмасовата изолация около медните кабели беше изгоряла, но другото беше непокътнато, все още стоеше под забитите към дървото скоби. Съдейки по разположението им, реших, че са захранвали ключа за осветлението на входа. Докато ги оглеждах, една мисъл започна да се оформя в главата ми, но все още беше прекалено неясна, за да събуди подозренията ми. Бях успял да избягам от горящата зала само защото огънят не бе успял да стигне до вратата. Значи трябваше да е започнал от другата страна, противоположна на тази, където стоях сега. Тръгнах натам, внимателно заобикаляйки горещите останки.