Саймън Бекет - Огнената диря

Той мразеше неразборията.

Но не всичко можеше да се подреди така лесно. Причиненият от изпаренията в бара и генератора пожар бе довършил започнатото от експлозията на газовите бутилки и бе изравнил целия хотел със земята. Намерените силно обгорени кости бяха увредени до такава степен, че не позволяваха да се направи ДНК-проба. Полицията ги приписа на Камерън, защото бяха открити на мястото, където трябваше да се намира барът.

Но Страчън и Грейс бяха останали в кухнята. Там откриха съвсем малко количество силно овъглени кости, от които не беше възможно да се извлече някаква информация.

Странно, но за момента Руна все още изглеждаше процъфтяващ остров, далеч от опасността да се превърне в друга Сейнт Килда. Събитията доведоха в селцето тълпи от журналисти, археолози и естествоизпитатели, както и туристи, привлечени от новопридобитата му слава. Не се знаеше колко време щеше да продължи това, но в момента фериботът на Кинрос се пукаше по шевовете от пътници. Заговори се дори за построяването на нов хотел, въпреки че собственикът нямаше да се нарича Елън Маклауд.

Срещнах се с Елън по време на дознанието около самоубийството на Броуди. Тя изглеждаше спокойна, с нова вътрешна увереност, и въпреки че под очите й все още имаше сенки, виждах, че гледа на света с оптимизъм. Двете с Ана сега живееха в Единбург, в малка къща, платена с парите от застраховката на хотела. Страчън и Броуди ги бяха осигурили в завещанията си, но Елън остави техните пари във фонд за подпомагане преустрояването на острова. „Това са кървави пари“, ми каза тя и аз видях предишната решителност в погледа й. Не искаше да има нищо общо с това.

Но все пак прие да вземе нещо от Руна: старата овчарка на Броуди. Разбра се, че ако не я прибере, щяха да я оставят да се скита безпризорна, а както каза Елън: „Не е правилно да наказваме старото куче за престъпленията на стопанина му“.

Бившият инспектор щеше да й е благодарен за това.

Колкото до мен, не можех да се начудя колко бързо животът ми се върна към нормалния си ритъм. Разбира се, имаше дни, когато се питах колко ли хора щяха да останат живи, ако не бях отишъл на остров Руна и убийството на Джанис Доналдсън бе документирано като нещастен случай. Разбирах, че манията на Броуди да накаже Страчън неминуемо щеше да го накара да опита отново, а лудостта на Грейс рано или късно щеше да избие на повърхността, но сметката за онази касапница все още тежеше на съвестта ми.

Една нощ, докато лежах буден и мислех за това, Джени се събуди и ме попита какво ме мъчи. Исках да й разкажа всичко, да прогоня призраците, които продължаваха да ме преследват, но не знам защо, не можех.

— Нищо — усмихнах се, за да разсея тревогата й, макар да знаех, че дребните лъжи пречат на една връзка. — Просто не мога да заспя.

След завръщането ми нещата между нас някак си не вървяха. Станалото в Руна само засили предубеждението й към моята работа. Знаех, че според нея се занимавах с това, защото то ме обвързваше с миналото и поддържаше жив спомена за смъртта на собственото ми семейство, а това не й харесваше. Но Джени грешеше. Именно заради това, което се бе случило с жена ми и Алис, веднъж се бях опитал да напусна работа. Но Джени не беше убедена в това.

— Ти си квалифициран интернист — каза тя при една от нашите не точно караници, но не и разговори. — Можеш да си намериш работа, където поискаш. Нямам претенции къде.

— Ами ако не искам да правя това?

— Трябва да искаш. Защото ще работиш с живи хора, не с мъртъвци.

Не знаех как да я накарам да го види от моята страна. Как да й обясня, че работата ми е свързана с живота. С начина, по който хората са го изгубили, и с онзи, който им го е отнел. И с възможността да го спра, преди да е отнел и нечий друг живот.

Последвалите седмици постепенно загладиха пукнатината във връзката ни. Лятото дойде, донесе горещи дни и благоуханни нощи и събитията в Руна ми изглеждаха все по-далечни. Въпросите за нашето бъдеще продължаваха да стоят пред нас, но по взаимно, макар и неизречено съгласие, ние ги отлагахме, изтиквахме ги някъде из ъглите на съзнанието си. Напрежението оставаше, не прерастваше в буря, но и не спадаше много под точката на кипене. Скоро ме поканиха на дълга антропологична експедиция в Тенеси, където щях да науча много нови неща в занаята. Беше определена за есента, но дотогава трябваше да реша. Не ставаше дума само за това, че щях да бъда далеч от дома повече от месец, въпреки че на Джени не й беше по вкуса. Въпросът беше в намерението, което тази командировка щеше да отрази. Работата ми беше част от мен, но Джени беше другата ми половина. Веднъж едва не я бях загубил. Не можех да си представя, че може да се случи отново.