Саймън Бекет - Огнената диря

Той въздъхна тежко и отново се загледа в хоризонта.

— Така е.

Видях иронията и тя ми се стори ужасяваща. Заради опита на Броуди да натопи брат й, Грейс бе вярвала наред с всички останали, че на острова има убиец. Дори си бе мислила, че за малко самата тя не бе станала негова жертва. Възползвайки се от ситуацията, бе убила Маги и запалила тялото й, за да изглежда, че е работа на убиеца на Джанис Доналдсън и Дънкан.

Кръгът се затваряше.

— Заслужаваше ли си? — попитах тихо. — Заслужаваше ли си да погубиш живота на Дънкан и на останалите?

Очертаното на фона на студеното синьо небе лице на Броуди беше неразгадаемо.

— Ти също си имал дъщеря. Ти ми кажи — отвърна той.

Нямах отговор за това. Гневът постепенно ме напускаше, оставяйки зад себе си тъга и безсилие. И пронизващо предчувствие за собствената ми съдба. За пръв път се замислих защо му беше на Броуди да прибере фаса си в кутията. Не искаше да оставя нищо, което да наведе на мисълта, че е бил тук. Дори и двете ми ръце да бяха свободни, пак нямах шанс. Той беше по-едър и по-силен от мен. Вече бе убил двама души. Нямаше причина да не убие и трети.

Погледнах бързо към ръба на скалата, само на метър от мен. „Май и днес няма да можеш да си тръгнеш от Руна“, си казах.

На хоризонта се появи тъмно петно. Беше прекалено неподвижно, за да е птица. А може би просто се носеше с разперени във въздуха криле. Все още беше рано за хеликоптера, но дори и да беше той, надеждите ми бяха напразни. Беше прекалено далече. Трябваха му най-малко десет-петнайсет минути да стигне дотук.

А петнайсет минути бяха много време.

Броуди също забеляза петното. Вятърът разроши сивата му коса, докато се взираше в хоризонта. Огънчето на цигарата бе стигнало до пръстите му, скоро щеше да ги прогори.

— Някога бях добър полицай — заговори с равен тон. — Лош баща и съпруг, но добър полицай. Интересна работа. Започваш живота си на страната на ангелите, но изведнъж откриваш, че си се превърнал в онова, което мразиш и преследваш. Как се случва това?

Следях отчаяно петното на хоризонта. Хеликоптерът си стоеше там и не се приближаваше. От това разстояние никой на борда му не би могъл да ни види. Започнах полека да измъквам ръката си от превръзката с ясното съзнание, че усилията ми са жалки.

— И какво ще правиш сега?

Една суха усмивка докосна устните му.

— Добър въпрос. Случилото се с Джанис Доналдсън беше злополука. И мисля, че е напълно обяснимо след нещата, които тя ми наговори за Ребека.

Той дръпна за последен път от фаса, пусна го на земята и го стъпка. После се наведе и го прибра в пакета си.

— Няма да отида в затвора. Но ако има някакво значение, наистина съжалявам .

Гледах с разтуптяно сърце как се навежда и гали главата на старата овчарка.

— Добро момиче. Стой мирна, Бес.

Изправи се и аз неволно направих крачка назад. Подложи лице на слънцето и за миг затвори очи.

После, преди да осъзная какво прави, затича към ръба на скалата.

— Броуди, не! — извиках аз.

Но той не ми обърна внимание. Без да забавя ход, достигна ръба и се хвърли надолу. За миг увисна във въздуха, носен от вятъра, после политна надолу.

Втренчих се в пространството, където преди миг висеше тялото му. Но там нямаше нищо. Само писъците на чайките и звукът от разбиващите се в брега вълни.

До лятото събитията в Руна вече започнаха да избледняват в съзнанието ми — резултат от естествената функция на паметта. Разследванията не извадиха на бял свят нищо, което вече да не знаехме. Както беше казал Страчън, мъртвите все още си бяха мъртви, а животът на всички останали продължи напред.

При претърсването на къщата на Броуди полицията намери папката със събраните материали за Страчън. Както и очаквах, тя съдържаше солиден доказателствен материал и щеше да помогне на разследването. Но и той не бе разкопал достатъчно надълбоко. И като всички останали, той също не си бе задавал въпроса дали Грейс наистина е съпруга на Страчън.

И това се бе оказало фатално.

Но папката съдържаше данни за голям брой евентуални жертви на Грейс, въпреки че нямаше начин да разберем дали Броуди, или Страчън не бяха пропуснали някоя от тях. Вероятно имаше момичета, загинали от ръката й, чиято съдба никога нямаше да се изясни.

Като тази на Ребека Броуди.

Тялото на баща й беше извадено от морето с рибарска лодка една седмица след като се бе хвърлил от скалата. Солената вода и самото падане бяха обезобразили лицето и тялото, но нямаше никакво съмнение, че това е старият инспектор. Неговата смърт беше последната брънка, която затваряше веригата и ми се струваше, че Броуди щеше да остане доволен от това.