Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Фин пъхна писмото в плика и го прибра в чантата при паспорта си. После — не за пръв път — се зачуди какво прави тук. Никога не беше чувала за този тип Талкингхорн, нямаше и представа каква „полза“ би имала от срещата с него. От друга страна, след като „Мейсън-Гудуин“ внезапно изчезна от живота й, нямаше какво друго да прави.

Невероятно, но дъждът се беше изнесъл към някоя друга нещастна английска провинция, поне засега. Беше топло и грееше слънце, затова Фин предпочете да седне на една от малките масички пред заведението. Пиеше кафе, гризеше бисквитка и се оглеждаше. Малко по-надолу от другата страна на улицата се трупаха хора — в просторния открит двор на Британския музей, който приличаше на огромен гръцки храм, трансплантиран в сърцето на Лондон.

Пред оградата от ковано желязо чакаха немски туристически автобуси, черни и със затъмнени стъкла, лъскави като огромни бръмбари, а туристите се изсипваха на тротоара като дребни белезникави личинки. Бърбореха развълнувано, припкаха по напечения от слънцето двор и изчезваха в сумрачните дълбини зад редицата гигантски колони, решени да прекарат един културен следобед, като позяпат прочутия Розетски камък, прословутия Блатен човек и мраморните скулптури от Партенона — в края на краищата те бяха част от декорите за „Мумията 1 и 2“. Щом са заслужили вниманието на Брендън Фрейзър, значи ставаха и за една домакиня от Щутгарт и нейния съпруг. Фин изсумтя презрително и отпи от кафето си. Беше останала твърде дълго под ботуша на Лейди Рон — прихванала беше от цинизма му.

— Здравейте.

Гласът й беше познат. Тя вдигна глава и заслони с ръка очи от ярката светлина на ранния следобед. Беше Били Пилгрим, или по-точно Негова Светлост херцогът на нещо си и другото там. Този път от харвардския суичър нямаше помен. Облечен беше в костюм с чудесна кройка, хубава памучна риза в бледосиньо и подходяща на цвят вратовръзка. Обувките бяха лъснати, косата — сресана, по брадичката и страните нямаше набола четина.

— Добре изглеждате, милорд — каза Фин.

— Значи сте разбрали.

— Уведомена бях еднозначно. Даже ме уволниха, задето не познавам родословното ви дърво — процеди тя, неспособна да прикрие студенината в тона си.

— О, боже! — Русокосият мъж изглеждаше ужасен. Отпусна се тежко на стола срещу нея. — Бих могъл да говоря с тях, ако искате, да обясня обстоятелствата… сигурен съм, че ще разберат.

На Фин не й убягна острата нотка в последните думи. Родословното дърво си имаше тежест и той го знаеше.

Тя отхвърли предложението със свиване на рамене.

— Не си правете труда. Рано или късно щеше да се случи. Онова място ми идваше в повече.

— И все пак… искам да кажа, аз наистина…

— Няма проблем. — Фин млъкна, като го гледаше втренчено. Мълчанието се проточи. Някой извика нещо на немски от другата страна на улицата. Прозвуча като заповед от продраното гърло на армейски сержант, а не като майка, която вика децата си. Накрая Фин каза: — Срещаме се пак и мисля, че това не е съвпадение, нали?

Пилгрим се изчерви до ушите. Отиваше му. Фин си спомни името на лодката му, „Продъненият флош“. Ако винаги се изчервяваше толкова лесно, значи беше лош покерджия.

— Да, боя се, че не е съвпадение — отвърна Пилгрим.

— Знаели сте, че ще ме намерите тук?

— Не точно тук, но знаех, че този следобед ще дойдете на улица „Грейт Расъл“, или поне се надявах да е така.

— Откъде?… — А после направи връзката. — Талкингхорн.

Пилгрим кимна.

— Сър Джеймс е семейният ми адвокат. Е, един от семейните адвокати.

— А появата ви в аукционната къща? И тя не е била случайна, предполагам.

— Да. Спомената сте като бенефициент в завещанието на мой роднина. Обстоятелствата са донякъде необичайни. Исках да ви видя предварително.

— Знаехте ли, че картината е фалшификат?

— Не — заяви той и се засмя. — Винаги съм си мислел, че е Ян Стеен. Така казваха. А би трябвало да се досетя. Половината от бижутата на майка ми също се оказаха фалшиви. — Усмихна се срамежливо. — Боя се, че херцогството ни е лишено от съдържание. Не е като в добрия стар дванайсети век, когато сме грабили под знамето на Ричард Лъвското сърце, гонили сме сарацинските орди и прочее. — Засмя се отново.

— Звучи забавно — каза Фин. — Значи наистина сте искали да я продадете? Картината?

— И още как. — Той кимна енергично. — „Флошът“ има нужда от смяна на такелажа и почистване на корпуса, да не говорим за фамилното имение на брега. Разпада се горкото. Дори Националният фонд не го иска, а данъците са убийствени. Meur ras a’gas godrik dhe’n wiasva ma! — Последното изречение прозвуча ритмично, почти като мелодия. И красиво, като нещо от „Властелинът на пръстените“.