Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— На какъв език беше това? — попита Фин.

— На езика на Пендрагон и Требаруит Странд, езика на Тинтагел и Крал Артур.

— Корнуолски.

— Да, какъвто съм и аз — изтъкна херцогът. Подаде ръка през малката маса. — Простено ли ми е за измамата?

— Май да, Ваша Светлост — отговори Фин и му стисна ръката.

— Били, моля те — настоя той. — Никой не ме нарича Ваша Светлост, освен Талкингхорн и пралеля ми Елизабет.

— Пралеля ти Елизабет?

— Кралицата — поясни Били.

— Шегуваш се!

— Уви, не. Аз съм голямо разочарование за всичките ми братовчеди. А братовчеди колкото искаш — ние сме от люпилото на Виктория и Албърт, а то е многобройно дори без плодовете на някоя и друга забежка, както се говори в семейството. От мен се очакваше много повече. Даже поло не мога да играя!

— Какъв ужас.

Той вдигна ръка и раздвижи пръсти.

— Левак съм. А в полото не приемат леваци, с изключение на братовчеда Чарлз.

— Принцът?

— Същият. — Той се ухили. — Няма и пилоти леваци.

— Никога не съм се замисляла за това.

— Най-голямото малцинство в света. Дискриминирани сме ужасно. С изключение на Бил Гейтс. Той също е левак.

— Както и Бил Клинтън.

— Вярно. Същото важи и за Джордж Буш старши.

— Микеланджело — оповести Фин.

— Леонардо да Винчи — добави Били Пилгрим.

— Кърт Кобейн.

— Кой?

— Един мъртъв музикант — обясни Фин.

— Пралеля Елизабет.

— Това не го знаех.

— Също и кралица Виктория. Вторият ми братовчед Уилям. Предава се в семейството.

Фин се засмя.

— Започваме да изглупяваме. По-добре да спрем.

— Съгласен. — Били погледна часовника си — голямо и тежко стоманено нещо, което би изглеждало на мястото си върху китката на водолаз. Нищо общо с изящната дрънкулка, която носеше Рони. — Минава два. Сър Джеймс вече ни чака. Изпи ли си кафето?

Фин кимна и стана. Тръгнаха по тротоара към тесния вход за кантората над антикварната книжарничка.

— Какви са тези необичайни обстоятелства, за които спомена? — попита Фин, докато се качваха по тъмното стълбище.

— Не съм съвсем сигурен. Талкингхорн не беше особено изчерпателен по телефона.

Стигнаха до втория етаж и продължиха по къс коридор. Спряха пред първата врата вдясно. Били я отвори и въведе Фин в стаята. Ако писмото на адвоката напомняше Дикенс, то кабинетът му беше категорично в стил крал Едуард.

Имаше всичко на всичко три помещения — заседателна зала вдясно, малка, обточена с лавици библиотечка вляво и кабинет в средата. Място за секретарка нямаше. Голямо дъбово бюро с кожена тапицерия в тъмночервено клечеше между двата големи прозореца с изглед към „Грейт Расъл“. На стените край прозорците бяха закачени ретуширани фотографии на тема лов на лисици.

Лакираното дюшеме беше застлано с изтънял от употреба килим, вляво имаше тухлена камина. Електрически огън примигваше студено в огнището. Стените бяха облицовани с квадратна ламперия от екзотична дървесина като липа, черен орех и бразилска череша. Старомодният стол зад бюрото беше тапициран със същата тъмночервена кожа. На писалището имаше старомодна мастилница с основа от оникс и писалка от слонова кост със златен писец. Вляво бе поставена настолна лампа със зелен абажур, вдясно — поставка за лула и буркан с тютюн. Бурканът беше син и с колониален дизайн, с капак от мед и рисунка на индийка с тюрбан. На страната откъм Фин имаше герб с три преплетени букви — ВОК. Холандското лого на Източноиндийската компания, сети се Фин.

Мъжът зад бюрото беше облечен с тъмен костюм и риза с висока яка. Беше като излязъл от историческа драма на независимото кино — и лицето му, като мебелировката, се числеше към началото на двайсети век и управлението на крал Едуард. Тъмносиви очи над увиснала сбръчкана кожа, несъразмерно дълга долна половина на лицето, тънки безкръвни устни и оредяваща стоманеносива коса, пригладена над широко чело с дълбоки бръчки, което в момента служеше за постамент на тежки очила с рогова рамка.

— Сър Джеймс — поздрави Били.

Мъжът се изправи със скърцане от стола и се поклони леко.

— Ваша Светлост — отвърна. Протегна ръка и Били я стисна.

Талкингхорн беше прехвърлил седемдесетте, ръката му беше костелива и разкривена от артрит. Фин забеляза колко внимателно я пое Били, сякаш го беше страх да не се счупи в неговата.

— Това е госпожица Файона Райън — представи я той.

— Фин. — Усмихна се и стисна леко ръката на стареца.

Талкингхорн седна и им махна към кожените кресла пред бюрото. Никакви приказки за времето и прочее. Прошареният мъж сведе поглед към купчината документи на бюрото, нагласи очилата на носа си и стисна тънките си устни. Този човек, помисли си Фин, сигурно рядко се усмихваше и никога не се смееше.