Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Соления Хансън се взираше в джунглата. Кой беше той, че да ги нарича странни? Какво правеше добро датско момче като него в страната на ловци на глави и азиатски пирати, беше ли му работа да прекарва товари от флуоресцентни осветителни крушки и велосипеди от Банкок до Шанхай или какао на прах, дамски чанти и автомобилни части от Каосюнг до Манила? Мъж, който на времето се провираше през рифове и острови денем, а нощем отблъскваше нападенията на откраднати рибарски лодки, пълни с терористи на „Абу Саяф“ или фанатици от Ислямския освободителен фронт, размахващи гранатомети и китайски карабини АК-47. Да не говорим за преустроената корвета от Втората световна, която бе превеждал през тайфуни, мусони и цунамита.

Отговорът беше сравнително прост. Не обичаше херинга. Не харесваше вида, вкуса и миризмата й, особено когато е консервирана, и определено не му допадаше идеята да прекара живота си в лов на херинга като баща си. Винаги беше вярвал в житейската философия „живей и остави другите да живеят“, затова щеше да стои далеч от херингата и херингата щеше да стои далеч от него.

Останалото беше лесно. Пет години в датската кралска флота веднага след като завърши училище, три на ледоразбивачи, две на кораби за доставки, после като моряк в датската търговска флота, предимно на кораби за превоз на жив товар, където направи успешна кариера, завършила с капитанско звание, и накрая всичко това изчезна като дим заради пиянско сбиване в Коулун. Събуди се обран в евтин манилски хотел, последва разговор в един крайбрежен бар с Ник Ламбера, капитан с обрулено лице, който се съгласи да го наеме като помощник на „Кралица Батавия“ и когото Хансън замести по-късно на капитанския пост, след като добрият стар Никомедес получи удар по време на жестока буря в провлака Малака и умря. „Кралицата“ превозваше пълен трюм с ментолов сироп против кашлица за Бомбай и целият кораб вонеше на тежка настинка.

Прибра Ламбера на сигурно място в хладилното помещение на трюма, изведе успешно кораба от бурята и провлака и достави ментоловия сироп навреме в Бомбай. Доволни от работата му, собствениците на кораба — „Шанхай-Суматра Шипинг Къмпъни“, малко дъщерно дружество на плавателната империя „Боегарт“ — го помолиха да остане като капитан, без да задават излишни въпроси. В края на краищата трудно се намираха квалифицирани хора за досадните и едновременно с това нелеки маршрути през двайсетина примитивни пристанища с плитчини и наноси. Беше приел почти без колебание, защото по-добра работа едва ли щеше да си намери.

Това беше преди десет години. След още няколко щеше да навлезе в така наречената „средна възраст“. Нямаше нищо настрана, нямаше пенсионни осигуровки, нито семейство. „Кралица Батавия“ беше почти на седемдесет и в края на плавателния си живот. Без невъзможно скъп основен ремонт беше въпрос на време кога Хансън ще получи заповед да откара старото момиче до гроба му в Аланг, онова мрачно място на индийското крайбрежие, познато като Последния пристан. Това щеше да е краят и на неговия професионален живот. Но собственото му „морско гробище“ най-вероятно щеше да е на дъното на някоя бутилка в задушна стая над рангунски бар. Угаси поредния фас в пълната с пясък консервена кутия. Удивително колко лесно беше да стигнеш от там до тук, от тогава до сега.

— Бабината ти трънкина! Вдън земя да се провалиш дано! — Херметично затварящият се люк в лявата част на главната палуба току под мостика се отвори с трясък и оттам надникна тясното лице на Максевъни, потъмняло от слънцето, покрито с лунички и омазано с грес, косата му прибрана под найлонова мрежичка, направена от женски чорапогащник. — Мътните да го вземат! В трътката ти лелина да го туря! — Закашля се и изплю гъста храчка през борда. — Дяволска работа! Направо ми се драйфа, верно ти казвам, иде ми да се гътна! — Изрита ядно капака на вентилационния отвор в основата на каютата. — Мамка му! Пусто да остане, да му го начукам! — Направи пауза. После добави на мандарин, в случай че е останало някакво съмнение: — Чао ни зу зонг ши ба дай!

Хансън знаеше, че Уили може да ругае един час, без да се повтори.

— Някакъв проблем ли, Скоти? — извика той.

Максевъни погледна нагоре към него, присвил черните си като мъниста очички. Приличаше на разгневена катерица в окъсан гащеризон на райета.

— Мразя да ми викат така, както много добре знаеш! — озъби се Уили, а единбургският му акцент с нож да го режеш. — Тоз човек не е шотландец, а трижди проклет канадец, а туй тук не е космически кораб, проклето да е. Така че си затваряй плювалника! — Изхрачи се отново през борда и вдигна войнствен поглед към Хансън.