Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

През ударния пулс на дъжда Кан различи друг звук, по-басов, който бързо се избистри до познатия рев на личния му кораб „Черният дракон“ — един от половин дузината бързи и повратливи кораби за преследване на подводници „Каро-Тей“ от Втората световна война, които беше открил, забравени и ръждясващи, в старо замаскирано подводничарско укритие на ненаселен остров в морето Сулу. Конструирани по откраднати планове на предвоенните американски кораби за крайбрежна охрана „Сикс-Битър“, „Каро-Тей“ бяха двайсетметрови съдове с плитко газене, задвижвани от двойка самолетни двигатели от по осемстотин конски сили, способни да развият скорост от тридесет и осем възела.

Малките кораби бяха тежковъоръжени с по две двайсетмилиметрови оръдия и картечница при кърмата. Бяха построени изцяло от дърво, което правеше радарните им сенки почти невидими, и имаха екипажи от петнайсет души, повече от достатъчни да заловят всеки невъоръжен кораб без значение какво е времето. Те бяха най-смъртоносните оръжия в арсенала на Кан, а с годините той ги беше направил дори по-страховити, снабдявайки ги с руски ракетни установки, модерна навигационна електроника, която не отстъпваше, а често превъзхождаше системите на корабите, които пращаха срещу него, а тунингованите двигатели осигуряваха нужната за набези и спешно отстъпление скорост.

Тесният кораб със заострен нос се появи през ръмливата мъгла, подбирайки бавно пътя си през плитките води на естуара, а сиво-зеленикавата маскировъчна окраска го сливаше с околния пейзаж. Кан се усмихна студено, докато корабът наближаваше и двигателите му мъркаха на заден ход. „Черният дракон“ беше единственото място, което можеше да нарече свой дом, откакто се беше върнал в Южнокитайско море.

Двигателите на стройната бойна лодка замлъкнаха и „Черният дракон“ измина безшумно последните стотина метра. Бос моряк се появи на палубата и се зае с предното въже. Лодката се удари леко в плаващия док под румата , морякът скочи и нави въжето около дървения кнехт. Нисък и набит човек излезе от кабината на щурвала, прекоси палубата и слезе на дока. Тръгна към тежката бамбукова стълба в края му и се изкачи с лекота на верандата. Облечен беше с камуфлажна униформа и военни ботуши, на еполетите му имаше по три звезди. Кожата му беше тъмна, изгорена до червеникавокафяво от годините под открито небе. Суровите черти на мъжа бяха китайски. Казваше се Фу Шън и беше дясната ръка на Кан. Двамата мъже се познаваха от почти двайсет години.

Старият приятел на Кан стъпи на верандата.

— Апа кабар, Дапу Шън? — попита Кан на танджонг, древен диалект, който се говореше от няма и стотина човека, повечето членове на собствения му клан. — Какви са новините? — Дапу беше прякорът на Фу Шън и означаваше Голяма пушка.

— Каба баик, туан — отвърна Фу Шън и се поклони леко. — Новините са добри, господарю. — Сетне продължи: — Говорих с нашите хора в корабната компания. Те потвърдиха информацията. Корабът все още е на известно разстояние южно от нас.

— А онова в Лондон?

— Работи се по въпроса — каза Фу Шън и вдигна рамене. За него Лондон беше място, за което само е чувал, и нещата там не предизвикваха особен интерес.

— Следвайте кораба, но засега не предприемайте нищо. Колкото до Лондон, дръж ме в течение.

— Да, туан. Ти тук ли ще останеш?

— Не повече от три дни, след това ела да ме вземеш. На клоуните от Морската полицейска агенция им е време за поредния патрул. Нека не открият нищо.

— Не знам защо си правиш толкоз труд да се криеш, туан — каза Фу Шън. — Техният молив няма връх — изсумтя презрително той. — Ние имаме повече кораби от тях и повече оръжие.

— Не искам да започвам война, Дапу Шън. Целта ми е да правя пари. Точно затова плащаме подкупи — за да е тъп моливът им.

— Това не носи чест, туан — изръмжа Фу Шън. Явно не смяташе да се предава лесно и гласът му се оцвети от гняв и съжаление.

— Може и така да е, стари приятелю, но пък е разумно. Живеем в свят, който не тачи честта. Честта е нещо отмряло, точно като езика, който говорим. — Посегна и сложи ръка върху широкото рамо на Фу Шън. — Не му е сега времето.

— А ще му дойде ли някога времето?

— Дори по-скоро, отколкото си мислиш, Фу Шън. Нашите предци ни зоват. Ако се вслушаме в гласовете им, и нашият ден ще дойде.

— Говориш с гатанки, туан.

— Може би — усмихна се Кан. — Но пък какво са гатанките, ако не загадки, които чакат някой да ги разбули?