Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Д-р Олфиъс Даф Шнеегартен, почетен професор във факултета по консервация в „Кортолд“, беше много нисък и много кръгъл мъж, прехвърлил осемдесетте, който поразително приличаше на хобитите от книгите на Толкин. Имаше огромна глава, десет процента от която се падаха на снежнобяла коса, четиридесет процента — на гърбав патрициански нос, а останалото — на издадената брадичка и вечната старинна лула от корен на изтравниче, която стърчеше между големите му, пожълтели от никотина зъби и разтеглените му в неизменна усмивка устни. Интелигентните му очи бяха искрящо сини, а цялостното му излъчване внушаваше представата, че Шнеегартен всеки миг ще изтърси кулминационната реплика на някой особено мръсен виц. Както винаги, Шнеегартен беше с един от патологично старомодните си сиви костюми от туид в три части, които носеше като униформа без значение какво е времето навън. Несъразмерно големите му крака бяха обути с още по-старомодни кожени сандали. Родом беше от Германия или от Аржентина — по този въпрос се ширеха единствено слухове. А според самия Шнеегартен, той и до днес живеел в Англия със студентска виза.

Ето как беше описал себе си пред Фин веднъж:

— Аз съм тотално уникален. Пусни Шнеегартен във вашия там Гигъл ли е, какъв е, и няма да намериш нищо. Нищо, казвам ти! Аз съм единствен по рода си сред хората! Има само един Шнеегартен и това съм аз!

Старецът работеше в института отпреди войната и беше личен приятел и съветник на тримата му основатели — индустриалеца Самюъл Кортолд, дипломата и колекционер лорд Лий Феръм и специалиста по история на изкуството сър Робърт Уит.

Шнеегартен беше пионер в областта на рентгеновата флуоресценция и инфрачервения анализ на картини. С помощта на тези методи той беше създал база данни от пръстови отпечатъци на художници и така беше спасил не един музеен куратор от мрежите на умели фалшификатори.

Оттеглил се отдавна от преподавателска дейност, сега Шнеегартен се разполагаше в лабиринт от тавански стаички в института, до които се стигаше по дълго прашно стълбище и друго — спирално, метално и ужасно нестабилно, което дрънчеше и се клатеше под стъпките на Фин Райън и Били Пилгрим. Откриха професора в една от таванските стаички, наведен над огромно платно, което изобразяваше ориенталска улична сцена. Закрепил бижутерска лупа на дясното си око, Шнеегартен разглеждаше малък участък от картината и прокарваше памучен тампон по повърхността. Долавяше се лек мирис на обикновен сапун.

Следобедът преваляше и дъждът се беше върнал. По мръсното стъкло на голямата капандура барабаняха капки, а светлината, която се лееше оттам, изпълваше стаята със сребристо вълшебство, което създаваше атмосфера на напрежение и предчувствия. Когато Фин и Били влязоха в стаята, Шнеегартен се изправи и махна лупата от окото си.

— А — възкликна с усмивка той. — Моето сладко американско гадже! — Намигна на Били. — Повярвайте ми, сър, ако бях само със седемдесетина години по-млад, щях да й завъртя главата като едното нищо! Без съмнение!

— А аз най-вероятно бих ти позволила — каза Фин, усмихна се и го смушка в голямото шкембе.

Той се засмя гръмогласно и я сръга на свой ред.

Фин го запозна с Били.

— А, да, обеднелият лорд, за когото спомена. За мен е чест, Ваша Светлост.

— Уилям или още по-добре Били. „Ваша Светлост“ звучи все едно съм Кентърбърийският архиепископ.

Шнеегартен се усмихна.

— Върху какво работиш? — попита Фин.

— Върху един мръсен Делакроа — изръмжа уморено старецът. — Поредната му ужасна картина, рисувана в Танжер — бунтуващи се хора, жени с огромни цици, изнасилвани в невъзможни пози, и повалени коне, които умират в мъки. Ужасно меле от безсмислени действия и насилие. Истински Куентин Тарантино на своето време! — Кимна към пакета, който Били стискаше под мишница. Бяха го увили в един брой на „Файненшъл Таймс“ от кантората на Талкингхорн и стегнали с бяла връв. — Това за мен ли е? — попита Шнеегартен.

— Да — каза Фин.

Били му подаде пакета. Професорът сряза връвта със скалпел, отдели с пестеливи движения вестника, остави го настрани и се загледа в картината.

Кимна.

— Рамката почти сигурно е на Фогини, както спомена по телефона. — Намести отново лупата пред окото си и се наведе. — Рисунъкът е характерен за ателието на Рембранд, макар че темата подхожда повече на Ян ван Лейден или на Вилем ван дер Велде. Виж небето само! Тези холандци винаги рисуват небето все едно е дошъл свършекът на света. — Обърна картината и я извади от рамката й с помощта на малък инструмент от неръждаема стомана, който приличаше на ножче за маджун. — Много странно — измърмори и белите му вежди се покатериха по челото. — Платно върху дървен панел. Бих казал, че платното съвпада с периода, някъде около 1660-а или там някъде, но кабарчетата са значително по-нови, определено от двайсети век.