Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— Има връзка, но само ако всички са участвали в заговора — Гоудстикер, крадците и семейство Боегарт — заключи Фин.

Шнеегартен кимна.

— Теорията ти звучи логично, между другото. И двамата са били евреи. Знаели са, че Хитлер идва и че пътят му непременно ще мине през Холандия. И са се сговорили картините да изчезнат преди това.

— Пак не схващам — намръщи се Били. — Защо точно тази картина? И щом е трябвало да изчезне, как се е озовал на гърба й нацисткият печат?

— Интересен въпрос, който си струва да се проучи — отбеляза старият професор, като почукваше по брадичката си с мундщука на лулата. — Ще можете ли да оставите картината при мен за няколко дни?

Фин погледна към новия си приятел.

— Били?

— Мисля, че да.

— Добре! — каза Шнеегартен и лапна отново лулата. Плесна Били по гърба. — Ще имам грижата да ви намеря някои отговори, милорд. Бъдете спокоен! Аз съм като канадски планински полицай в яркочервена униформа — никога не се отказвам!

Фин и Били оставиха стария професор да мърмори над картината и се спуснаха по обратния път към изхода на Съмърсет Хаус откъм Странд. Валеше още по-силно и вече се стъмваше. Стояха под внушителния каменен портал и гледаха мрачно към улицата. Като всяка друга пътна артерия по това време и Странд беше задръстена от коли, а табелките по покривите на изгърбените черни таксита примигваха като светулки в дъжда. Е, гневни клаксони почти не се чуваха. Това беше Англия, все пак. Опашка от хора, повечето с чадъри, се виеше унило покрай бордюра при таксиметровата стоянка.

— По това време на деня ще мине поне час, докато се вредим за такси — изпъшка Били.

— А метрото?

— Най-близката станция е Темпъл, на Крайбрежната — каза той. — Докато стигнем там, ще подгизнем. А тъй като вали, метрото ще вони на мръсни чорапи.

— Не мисля, че имаме голям избор — въздъхна Фин.

— Всъщност, нямате никакъв избор, госпожице Райън — каза непознат глас зад нея.

Нещо твърдо я мушна в областта на кръста. Тя погледна стреснато през рамо. Зърна добре облечен мъж, азиатец, но не китаец, навярно от някоя малка източноазиатска държава. В едната си ръка държеше чадър, а другата беше покрита с вестник. Може би държеше ролка бонбони, но едва ли, помисли си Фин. После видя, че са двама — този зад нея и още един зад Били. Ръцете с чадърите бяха с тънки гумени ръкавици. Професионалисти.

— Зад ъгъла има паркиран автомобил. Синьо ауди. Ще се качите в колата без излишен шум. В противен случай ще ви убием и двамата. Ясно? — Твърдото нещо, най-вероятно цев на пистолет, я смушка в гърба.

Фин хвърли бърз поглед към Били. Изглеждаше уплашен, но не беше загубил самообладание. Тръгнаха заедно по стълбите и свърнаха надясно. Двамата мъже зад тях не се съобразяваха с множеството пешеходци — вървяха право напред, използвайки Фин и Били като ледоразбивачи. Хората на тротоара отстъпваха да им сторят път, навели глави, заслепени от чадърите си, вперили поглед в собствените си крака. Отвлечени насред тълпата. Натикаха ли ги в колата — край. Явно не ставаше въпрос за обикновен обир, а за нещо много по-лошо. Похитителите очевидно ги бяха причакали, което значеше, че са ги следили — от кантората на Талкингхорн, а може и от по-рано.

Боричкане. Думата й дойде сякаш отникъде. Госпожица Търнър, преподавателката й по физкултура в Портланд, го наричаше така. Госпожица Търнър, създателката на инквизиторски упражнения „Търнър“. Госпожица Търнър с тъмнеещия мъх над горната устна и наднормените количества тестостерон. Госпожица Търнър, която можеше да се конкурира с всеки сержант по строева подготовка. Секси дума като „гимнастика“ — никога. Боричкане. Джеки Чан и как да падаме.

Ново смушване в гърба. Фин продължи напред. Трябваше да направи нещо веднага, защото знаеше без всякакво съмнение, че ако се качат в синьото ауди, все едно са мъртви. Нещо я сграбчи отвътре — гняв и ледено хладнокръвие. Не само заради факта, че и преди се беше оказвала в подобно положение, при това неведнъж — под улиците на Ню Йорк, на трийсет метра под повърхността на Карибско море, в джунглите на Юкатан с майка си, когато беше още дете. Сега беше различно. Беше нещо вродено, нещо, което госпожица Търнър можеше само да окуражи, но не и да създаде. Нещо, с което се раждаш. Нещо в ума й, нещо твърдо като диамант — спокойствие, неестествено и смъртоносно.

— Ясно — прошепна тя с надежда Били да се досети.

Бяха подминали островчето в средата на улицата вляво от тях, където се издигаше църквата „Сейнт Мари Ле Странд“. Мина автобус R52 и гумите му изсъскаха по мокрия асфалт. Сега между тях и улицата имаше метална бариера с прикачени кутии за вестници и няколко привързани велосипеда. Вдясно оставаше заключеният вход на метростанция Странд, който не се използваше вече повече от десет години.