Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— Какво? — не разбра Фин.

— Гаечен ключ в механизма — тихо обясни Били.

— Проблем, по-просто казано — досети се Фин.

— Да — потвърди Талкингхорн и погледна към Пилгрим над очилата си.

— И защо Боегарт е смятал, че съм негова дъщеря?

— Заради времето — отвърна старецът. — Според господин Боегарт връзката му с вашата майка приключила през август седемдесет и девета, малко преди тя да напусне Англия с баща ви. Вие сте родена през май осемдесета, девет месеца по-късно. Почти сигурно е, че сте била, хм, зачената тук. Най-вероятно в Кеймбридж.

— Това още не значи, че съм негово дело.

— Ако се вярва на писмата, баща ви, Лиман Райън, не е можел да има деца.

— Това пък какво значи? — раздразни се Фин. — Имал е здравен проблем с оплодителната си способност?

— Не — каза Талкингхорн. Неудобството му придоби мъчителни размери. — От писмата излиза, че е бил неспособен да извърши акта на… — млъкна и вдигна ръка да притегне възела на вратовръзката си, — … акта на коитус.

Думата беше толкова архаична и медицинска, че Фин би се разсмяла с глас, ако цялата история не беше толкова ужасна и строго интимна.

— Изглежда също — продължи старецът, — че той мълчаливо е одобрявал връзката между господин Боегарт и майка ви. — След кротко мълчание добави: — Доколкото разбирам, налице е била и разлика във възрастта.

— Двайсет години — унило поясни Фин.

Когато се запознали, баща й бил навършил четиридесет, а майка й била само на двайсет и една. Пролетно-есенен брак, брак между преподавател и студентка. Десет години по-късно ролите явно се разменили. Майка й била на трийсет и една, а Боегарт — младият студент, едва на двайсет.

Фин се взираше в снимката на плота. Баща й не беше червенокос, нямаше и лунички, но пък косата на майка й беше кестенява, а през лятото носът й се покриваше с малки петънца. Изглеждаше възможно, вероятно дори. Имаше някаква ужасна ирония във всичко това. За няколко минути Фин беше научила за родителите си повече, отколкото би искала да знае. Все неща, които никое дете не бива да узнава.

— Защо ми казвате това? — попита ядосано тя.

— Съжалявам — каза Талкингхорн. — Не искам да ви засегна, нито да ви ядосам. Кръвното ви родство с господин Боегарт няма отношение към завещанието му, нито към статута ви като облагодетелствана страна. Претенции към останалата част от имуществото му би изисквала някакво потвърждение обаче. ДНК анализ. Реших, че трябва да сте наясно, преди новините да стигнат до пресата, което е неизбежно. Така или иначе, последствия ще има.

— Нямам никакви претенции към каквото и да било — заяви Фин.

— Както кажете — кимна Талкингхорн. — Така или иначе, инструкциите на господин Боегарт относно вас двамата са съвсем ясни.

— Относно нас двамата? — попита Били.

— Инструкциите на господин Боегарт се отнасят за три неща, които са завещани и на двама ви.

— И какви са те? — поинтересува се Фин.

— Една картина, която е в съседната стая, една къща в Амстердам и корабът „Кралица Батавия“, който по последни данни е някъде недалеч от западния бряг на Сарауак.

Конрад Хансън — Соления, капитан на товарния кораб „Кралица Батавия“, дръпна от цигарата си и вдиша дълбоко ароматния дим, преди да го изпусне с раздразнена въздишка, примижал на яркото тропическо слънце. Стоеше на мостика на старото корито, облегнал лакти на ръждясалото от солта перило и се взираше напред.

Приливът беше завъртял кораба около котвата и сега носът сочеше към гъстата девствена джунгла на Танджунг Апи. Между кораба и брега имаше най-много три четвърти миля и Соления Хансън виждаше бялата пяна на ниските вълни, които се разбиваха в заобления плаж. Гледката внушаваше спокойствие, но Соления знаеше, че то е измамно. При отлив брегът беше опасен и дълъг пясъчен нанос дебнеше на не повече от два метра дълбочина.

Ако дъртият механик не оправеше скоро двигателите, в най-добрия случай щяха да останат тук с часове, а в най-лошия — да заседнат. Чуваше как Максевъни удря с нещо тежко в трюма и псува на смесица от малайски пиджин и нецензурен шотландски диалект, която би объркала и най-опитния езиков експерт.

Тъмнокосият мургав капитан дръпна още веднъж от силната цигара, после я загаси в пълната с пясък консервена кутия, закрепена с тиксо към перилото именно с тази цел. Хвърли поглед към напечената от слънцето палуба. Ели, опитният моряк от Мозамбик с голи гърди и яки мишци, боядисваше нещо, а кльощавият му приятел Армаанд жулеше ръждата с шкурка. Ели беше черен като вътрешността на буца въглища, а Армаанд, някъде от Балканите, беше бял като вампир и не сваляше от главата си една странна шапка от изкуствена материя с наушници, която да пази обръснатото му кубе от слънцето. Бяха странна двойка — черният Ели с татуировките и дългите белези по гърба, за които не говореше никога, и Армаанд с бялата кожа и безумната шапка.