Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Димът се разнесе постепенно и оцелелите се надигнаха, кашляйки, на крака, докато двайсетината бойци излизаха от гората, вперили очи в предводителя си. Островът на бурите беше записал още една разбита машина и половин дузина нови жертви.

— Мили боже — възкликна Соления Хансън, вперил поглед в мястото, където доскоро стояха четиримата мъже. Сега там нямаше нищо, само голямо червено петно и овъглените, горящи останки на хеликоптера.

— Време е да тръгвате — каза Боегарт, докато помагаше на Фин да се изправи.

Тя сведе поглед към Кан, който лежеше мъртъв на тревата. Пистолетът още беше в ръката му.

— Ами той? — попита тя. — Той ми спаси живота.

— Ще се погрижим за него — отвърна нежно червенобрадият мъж. — Елате.

Ескортирани от мълчаливите островни воини, малката група оцелели пое обратно по пътеката към тесния вход на пещерата горе. Пиетер ги заведе при духалото, после всички се спуснаха един по един в стръмния тунел към морето.

Там наистина ги чакаше лодка, старомоден модел с облицовка от застъпващи се дъски, с осем гребла, две платна и свалена мачта, която лесно нагласиха в гнездото й. Чакаше ги, полюшвайки се върху вълните на покачващия се прилив в широка, отворена към морето пещера с нисък таван, привързана към естествен каменен стълб, стърчащ от дълъг тесен корниз. Имаше прясна вода за десет дни във високи стомни и храна за два пъти по-дълъг период.

— Кой от двама ни ще я направлява? — обърна се Били към Соления Хансън.

— Ще се редуваме — отговори с усмивка по-възрастният мъж.

— Помните какво ви казах за посоките, нали? — попита Пиетер.

Били кимна.

— Малката мечка зад гърба ни, Сириус и Голямото куче пред нас.

— Втората звезда от ляво на дясно да е право пред нас до сутринта — допълни Фин. Наведе се и целуна червенобрадия мъж по бузата.

С покачването на прилива вятърът подхвана въздишките си и Фин усети соления бриз да й щипе на очите. Музиката на стария Вилем.

— Не ни остана време да поговорим — каза тя на Пиетер, докато другите се качваха на дългата лодка.

— Времето никога не стига, дете. Уви, така е устроен светът.

— Не е честно — изхлипа тя, без да крие сълзите си.

— Животът не е честен. Но е безценен, затова го дръж здраво и не го изпускай до самия край на приключението. — Целуна я нежно, после се усмихна. — Кажи на племенника ми, че беше прав за птицата. — Погали я по бузата. — Сбогом.

— Сбогом — отвърна Фин, но той вече си беше тръгнал.

В Амстердам валеше — силен дъжд, барабанящ с костеливи пръсти по прозорци, покриви и врати. От онези потискащи дъждове, които карат хората да киснат сами по баровете и извикват опасни мисли в главите им.

Фин и Били стояха в стаята със сувенирите на Вилем ван Боегарт, стаята, която великият холандски майстор Рембранд беше прикрил по негова молба, когато рисувал портрета му. Портретът, който ги прати на другия край на света.

Както Пиетер им беше обещал, четиридневното плаване под пътеводната светлина на Сириус ги беше отвело до северния бряг на Сандакан, а после, след неколкодневно шумно присъствие в телевизионните репортажи, всичко свърши. Хансън, Ели и Максевъни останаха в Джакарта с надежда да си намерят работа на друг кораб, а Фин и Били се върнаха в Амстердам, където да се погрижат за делата на Пиетер Боегарт и да продадат къщата на улица „Херенграхт“, за да покрият загубите на Били от взривяването на яхтата му. Дерлаген пътуваше към къщата с документи, които да подпишат. Нито Фин, нито Били бяха споменали и дума за острова и за несметните съкровища, скрити там.

Били крачеше бавно из стаята, вземаше разсеяно разни предмети, оглеждаше ги и ги връщаше по местата им. Взе едно огромно яйце, снесено уж от изчезнал вид птица, повъртя го в ръка и го остави. Фин стоеше до входа на тайната стая, гледаше го и мислеше за недалечното минало.

— Имах една мечта, между другото — поде Били с копнеж в гласа. — Откакто твоят приятел в „Кортолд“… — Смръщи вежди в опит да си спомни името.

— Професор Шнеегартен — подсети го Фин.

— Да! — каза Били. — Шнеегартен! — Взе стъкления буркан с мумифицираната човешка глава и го вдигна пред очите си. После го върна на масичката и продължи нататък.

— Мечтата — напомни му Фин.

— Да, мечтата — повтори Били и кимна. — Откакто твоят професор махна фалшивото платно и разкри истинския Рембранд отдолу, си мечтаех как ще намерим съкровището на стария Вилем ван Боегарт, после ще си купим кораб с най-съвременно научно оборудване, ще плаваме по седемте морета и ще търсим приключения от най-висш порядък. Дори име бях измислил. Щяхме да се наречем „Търсачите на съкровища“ и да направим документална телевизионна поредица за плаванията си. Щяхме да си намерим спонсори като състезателите във вашите американски ралита. Френска компания за производство на вино, която да ни осигури запаси до живот. Бартерни реклами на гел за коса, паста за зъби, коли и прочее. Щяхме да си купим папагал и да го наречем Капитан Флинт. И щяхме да поканим Джони Деп на дълбоководен риболов.