Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Чувала бе да казват, че да се удавиш било като да заспиш, но в тази смърт нямаше сънища, а само безкраен кошмар. Потъвайки, Фин удряше безсилно с ръце, тласкана напразно към повърхността от повелята на вкоренен инстинкт.

Жестока болка раздра гърдите й, когато дробовете й останаха без въздух. Миг преди да умре, зърна размазан образ току пред себе си — бледото лице на Уинчестър с разперена коса като някаква съвременна Медуза, уловен в колонията от хищни мекотели. После образът избледня и се обви в тъма. Болката утихна, тя чу за последно името си, а после всичко потъна в мрак и тишина, само последните отчаяни удари на сърцето ехтяха безсилно в ушите й.

Събуди се в рая. Точно над главата й прошарено слънце грееше през зелени листа, а ноздрите й се издуха, доловили богатото ухание на нещо апетитно и екзотично.

— Mijn kind. — Думите бяха изречени тихо, нежно. Тя завъртя глава настрани и видя червенобрадото лице на Пиетер Боегарт. Беше коленичил до нея. Намираха се на голяма поляна близо до хребета на Купата за пунш, наклонено открито пространство, обрасло с високи треви и оградено с пръстен от цъфнали дървета.

— Mijn kind — повтори той. Имаше сълзи в очите му и Фин направи опит да се усмихне, но я проряза болка и тя ахна от внезапния пристъп. — Беше заспала — каза червенобрадият мъж.

Тя обърна бавно глава на другата страна.

Главата й беше в скута на Били Пилгрим. Той седеше под високо дърво упас в края на поляната. Далеч долу през разлюляната джунгла прозираше синевината на смъртоносната лагуна.

— Дадоха ти лекарство. Оцет от захарна тръстика за болката. Едва не умря.

— Как съм се озовала тук? — попита Фин и примигна.

— Пренесохме те — обясни Били с усмивка.

Лицето му беше насечено от жестоки червени ивици, спомен от жилата на хищните медузи. Фин видя, че и другите са тук, всичките видимо капнали от умора. Имаше и неколцина местни, които почистваха раните им с някаква течност, която вадеха с черпак от обвити в ратанова оплетка глинени гърнета. Май никой от местните не беше въоръжен. Имаше две жени. Катраненочерните им коси бяха вързани с богато орнаментирани кожени каишки. Всички от кануто бяха тук. Всички, освен Уинчестър.

Фин потръпна от спомена за последната си „среща“ с него.

— Къде сме?

— При лъвовете на Уинчестър — каза Били. Приглади назад кичур от косата й. — Можеш ли да станеш, или предпочиташ да полежиш още малко?

— Добре съм — увери го тя. — Май. — Опита се да стане с помощта на Боегарт и Били. Стъпи на крака, залитна и се опря на младия мъж.

Боегарт я наблюдаваше притеснено. От другите единствено Кан се изправи. Той изглежда беше пострадал най-много от ужилванията, защото краката и ръцете му бяха голи, когато кануто се преобърна и всички цопнаха във водата.

— Той те извади — каза Били. — Спаси ти живота, на практика.

— Иначе щеше да умреш — рече простичко Кан. — Медузите бяха още млади, но пък ти си най-малката от нас и щяха да те убият, както убиха приятеля ви в козите кожи. Не можех да позволя това.

— Благодаря ти — промълви Фин. Не знаеше какво друго да каже.

— А ти? — обърна се тя към Пиетер Боегарт. Не знаеше какво да мисли за този странен червенобрад мъж, който може би беше, а може би не беше биологичният й баща. — Ти как се озова тук?

— Един от съгледвачите ни видял медузите. Знаех, че ви грози опасност. — Замълча, после добави: — А и не бях сигурен дали латинският ти е достатъчно добър, за да си преведеш думите на прадядо Вилем.

— Моят поне не беше — засмя се Били.

— Елате — каза Пиетер и прихвана нежно Фин за лакътя. — Трябва да ви покажа нещо.

Тримата — Пиетер, Фин и Били — прекосиха поляната и поеха по стръмна пътечка, която лъкатушеше през джунглата стотина метра и свършваше при малка канара с изглед към цялата калдера. В далечния край на канарата имаше почти невидима пролука.

— Влезте вътре — подкани Пиетер.

Фин се изви странично, мина през тесния проход и се озова в по-широкото пространство отвъд — малка гола пещера с потънал в сенки участък вляво, където проход водеше към друга пещера, и почти съвършено кръгъл отвор в далечния край. Чуваше се слаб звук като въздишка. Мек повей с дъх на сол погали лицето й.

— При отлив звукът отслабва — обясни Пиетер Боегарт. — Когато започне приливът, въздушното налягане се усилва и цялата пещера резонира, понякога доста силно.

— Избягай от моя скрит остров на съкровищата върху вятър от музика — каза Фин. — Тунелът извежда към морето?