Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— Той каза нещо на латински — измърмори мъжът със странната подстрижка. Това бяха първите му думи, откакто избягаха от селото.

— Да, каза — потвърди Фин.

— Изглежда смяташе, че то отговаря на въпроса ти как да напуснете това място.

— Да — кимна Фин. Същото бе занимавало и нейните мисли, докато плаваха покрай острова.

— Какво точно каза той? — попита мъжът.

Приливът ги тласкаше все по-бързо, водата наоколо им се плискаше неспокойна, течението ги приближаваше опасно до по-близката скална стена. Тук нямаше плаж, само назъбени скали и джунгла, впила несигурно корени в тънкия почвен слой.

Мъжът загреба дълбоко с веслото, другите последваха примера му и кануто се върна в средата на пролива към вътрешността на острова.

— „Fugio ab insula opes usus venti carmeni“ — отговори Били с нескрито раздразнение в гласа. — „Избягай към моя скрит остров на съкровищата с ветровете на музиката“ — преведе той.

— Не — възрази мъжът с местната подстрижка. — Не се превежда така.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Били.

— Цитатът е от Омировата „Илиада“ — обясни мъжът. — Често ми се налагаше да превеждам големи откъси от нея, докато бях в пансиона, като наказание за бягство от часове. — Засмя се тихо. — Този конкретен откъс се отнася за Цирцея и нейния остров. Според някои учени, Омир е заел идеята от източния епос за Гилгамеш, в който героят бяга от острова по тунел, който извежда слънцето на небето.

— И как би го превел ти? — попита Били.

— Избягай от моя скрит остров на съкровищата с ветровете на музиката. Думата „ab“ означава „от“, а не „към“. — Той сви рамене. — Така звучи по-свързано с нашето положение.

— Прав е, между другото — обади се Уинчестър. — За латинския, имам предвид. Самият аз също съм изучавал Омир. „Virtutem paret doctrina“ и прочее. „Чрез образование към пълноценност“. Скотс Колидж.

— Приемам поправката — хладно каза Били.

— Има ли такова място тук? — повиши глас Фин, за да я чуе Уинчестър при носа.

— Какво място? — попита той, гребейки.

— Тунел, където се появява слънцето. Нещо, свързано с вятър. С музика. Откъде да знам — смънка тя накрая с усещането, че говори глупости. Не разполагаха с много, на което да стъпят.

А после тесният, обграден със скални стени пролив свърши и те се озоваха в огромната, почти съвършено кръгла лагуна, сърцето на някога огнения вулкан.

— Има една пещера — каза Уинчестър. — Открих я още през първата си година тук. Тогава не ми се стори важна. Духало, сигурно така бихте я нарекли.

— Духало? — измърмори Максевъни. — Звучи ми кат някои хора, дет ги познавах на времето, същински трън в задника, мамка им недна. — Заби гребло във водата, намръщен както обикновено.

— Духалото е образувание с вулканичен произход — обясни Уинчестър. — Нещо като естествен вентилационен тунел. — Спря да гребе, вдигна глава и плъзна поглед по далечните зъбери на кръглата долина, оглеждайки джунглата, прозираща през утринната мъгла. — Бях излязъл на лов и я открих случайно — каза той. — Доста ме стресна, между другото. Всичко си беше спокойно, а после все едно се озовах пред огромен ауспух.

— Има такова място в Южна Дакота — отбеляза Били. — Нашите ме водиха там, когато бях малък. Ветрената пещера или нещо такова.

— Би ли я нарекъл музикална?

— Сигурно — отвърна колебливо Уинчестър. — Ако не си твърде претенциозен. Звучи повече като гигантска свирка.

Приливът ги тласна в Купата за пунш и нейното зловещо гробище за кораби, още по-призрачни на слабата утринна светлина. Плъзнаха се мълчаливо покрай гниещия корпус на стара шхуна с отдавна прекършени мачти и проядени бордове, покрити с морски вкаменелости. Името на шхуната отдавна се беше изтрило, добавяйки анонимност към безрадостната й съдба. Вдясно, като привидение в мъглата, се очертаваше силуетът на „Кралица Батавия“. Пред тях се редяха десетина други кораби, както и прекършените останки на едномоторния самолет, с който Пиетер Боегарт се беше върнал на острова.

— Можеш ли да си спомниш къде е? — попита Фин.

— Разбира се — потвърди Уинчестър. Спря да гребе, колкото да посочи към една точка високо по склона на калдерата. — Ето там е, където се разделят двете възвишения. Викам им лъвовете. — В същия миг слънцето се издигна с още една идея и очерта в остър релеф двата скални силуета. Уинчестър беше прав. Възвишенията наистина приличаха на лъвове, клекнали с лице един към друг.

— Тунел, където слънцето излиза на небето — посочи Кан.