Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Селото зад бамбуковото ограждение беше изненадващо чисто и подредено. Имаше двайсетина малки постройки, всичките повдигнати върху еднометрови подпори от яки бамбукови пръти, имаше и няколко по-големи сгради за общо ползване. Стените на всички бяха направени от преплетен ратан, покривите бяха островърхи и настлани с по няколко слоя тръстика. Както беше предположила Фин, всички сгради имаха малки открити прозорчета отстрани, входовете също зееха отворени.

Благодарение на Уинчестър и неговите факли, трите най-отдалечени от Били и Фин сгради горяха, както и цял участък от палисадата в близост до тях. Около горящите колиби търчаха хора и се опитваха да потушат пламъците с бамбукови рогозки. Без особен успех.

— Там! — посочи Били.

На двайсетина крачки от тях, близо до палисадата, имаше голяма колиба на подпори със затворена врата и покрито странично прозорче. Няколко разкривени стъпала водеха до дълга веранда покрай три от стените. В горния край на стъпалата стоеше набит мъж с богато орнаментирана туника, стиснал странна на вид бойна брадва с лъскаво острие, което отразяваше зловещо пламъците на бушуващите пожари.

Острието на брадвата беше прикрепено към тежък бамбуков прът, висок колкото мъжа. Самият мъж приличаше на кечист с дълга гарвановочерна коса и проскубана черна брада, която покриваше почти изцяло долната половина на лицето му. Лице, излязло от миналото, с черти на древен китайски войн. От мрака се чу вик. Пазачът пристъпи напред, извика на свой ред, после слезе по стъпалата и тръгна към пожара в другия край на селото.

— Току-що ни излезе късметът — прошепна Фин.

Изчакаха мъжът да ги подмине, после пропълзяха до къщата. Качиха се по стъпалата и отвориха вратата.

Голямо квадратно помещение, настлан с тъкани рогозки под. Малка маса със запалена лампа. Четирима мъже лежаха на пейки в другия край на стаята, ръцете им бяха извити зад гърба, вързани и с подпъхнати бамбукови прътове при лакътните стави.

— Гръм да порази старата ми тиква! Пог Махон и Господ да ме пазят да не обърна петалата! Че т’ва е нашта госпожица Райън! — Максевъни поклати глава и се ухили до уши от пейката си. — Изкара ми акъла, кат нахълта така бе, момиче!

— Какво става навън? — попита Соления Хансън.

— Диверсия. Освободи ги — каза Фин на Били.

Третият мъж на пейките беше Ели Санторо, първият помощник-капитан на „Кралица Батавия“, който се усмихна широко на Били, докато той срязваше впилите се в плътта му ратанови въжета. Четвъртият мъж, облечен в окъсана маскировъчна униформа и с подстригана на паница коса, мълчеше.

— Това ли сте всички? — попита Фин.

— Боя се, че да — отвърна Хансън, стана и заразтрива намръщено китките си.

— Нямаме много време — каза Фин. Прихвана удобно автоматичния пистолет. — Един приятел ни чака отвън. В палисадата има дупка. Минете през нея и тръгнете към реката. Идеята е да им откраднем едно от канутата.

— Ще ни преследват — предупреди Хансън.

— Не и ако нашият приятел си е свършил работата — успокои го Фин. — Вече трябва да е избутал всичките им лодки в реката, освен онази, на която ще се качим ние.

— Госпожице Райън — започна Хансън, — трябва да ви кажа за едно нещо, което…

— Ще почака — прекъсна го Фин. — Хайде!

Били сряза и последното въже с мачетето. С помощта на Ели избута пейката настрани и се зае да отвори дупка в рогозката на задната стена. Колибата щеше да им осигури известно прикритие, докато се изтеглят към отвора в палисадата. Чуха се стъпки и Фин се завъртя, стиснала пищова с две ръце.

На прага стоеше висок човек с подплатени кожени доспехи, дълъг, обвит с кожа лък на рамо и огромен плосък меч в дясната ръка. Също като пазача по-рано, и този приличаше на призрак от далечното минало. На гърдите му висеше голям колкото чиния медальон с изображение на извит дракон.

Големият медальон грееше на треперливата светлина от маслената лампа на масата. Мъжът вдигна меча и пристъпи напред. Очите му се спряха на Фин. Тя отвърна решително на погледа му. Лицето, косата и викингската брада не можеха да се сбъркат.

— Пиетер Боегарт! — прошепна тя.

— Познавам те — каза воинът и спря на място. Зяпаше Фин със странно изражение на лицето си.

— Не, познавали сте майка ми — поправи го Фин. — Маги Райън. Съпругата на Лиман Райън.

— Маги — повтори името мъжът. — Ти си малкото момиченце на Маги. Виждал съм те само веднъж, много отдавна. Тъкмо беше проходила. Маги много се гордееше с теб. — В гласа му се долавяше силна болка от спомена. — Не вярвах, че ще дойдеш.