Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— Може това да е — каза Били с растящо вълнение в гласа. — Пасва на описанието.

— Движим се твърде бързо — предупреди Соления Хансън, загледан над водата. Повърхността й беше накъдрена от водовъртежи, маркиращи скрити за окото препятствия — останки от морски съдове, уловени в капана на острова. — Трябва да спрем от подветрената страна на някоя от тези ръждясали купчини и да изчакаме, докато приливът отслабне. Опасно е да се движим така. Може да ударим нещо.

— Така си е — съгласи се Максевъни, загледан през борда.

— Глупости. Вижда се идеално — възрази Уинчестър откъм носа на кануто. — Водата е съвсем прозрачна. Почти различавам дъното.

Водата се раздвижи изведнъж, когато приливът ги тласна покрай килнатите останки на стария петролен танкер „Сити ъв Алмако“. Само високият ръждясал комин над задната надстройка и останките от пречупените товарни кранове се виждаха в мъглата. Противовесните течения се сбориха за миг, подмятайки кануто като листо в канавка, и облеченият в кози кожи професор внезапно се озова с лице в посоката, от която току-що бяха дошли. Изпаднал в паника, Уинчестър сграбчи ниските бордове и се опита да стане.

— Сядай долу! — изкрещя Хансън. — Ще преобърнеш кануто!

— Да се провалиш дано! — викна Максевъни и се опита да уравновеси лодката. — Обръщаме се!

Твърде късно. Внезапното движение на Уинчестър тласна кануто в друга посока. Разбърканите течения запратиха лодката към корпуса на стария танкер и тя се завъртя около оста си, накланяйки се силно на едната страна. Уинчестър изпусна греблото си, посегна да го вземе и всички се озоваха във водата.

Фин потъна, обзета от пълен ужас. В първия миг не разбра какво става. После усети остра болка като от жило по бузата си, след миг нов бич прогори голата кожа на корема й, където ризата й се беше вдигнала. Нагълта вода от внезапната болка, заудря трескаво с ръце и крака към повърхността — давеше се. Нови нажежени бичове прежуриха ръцете и краката й. През булото на болката слухът й долови виковете на Уинчестър, който крещеше, че не можел да плува. Успя да вдигне едната си ръка и да махне незнайния натрапник от лицето си, при което нови болезнени убождания пронизаха дланите и бузите й. Примигна и видя ужаса, проснат наоколо й.

Водата представляваше плътна маса от бълбукаща, гънеща се слуз. Привлечена от топлата плитка вода и скорошния дъжд, огромна колония медузи се беше придвижила с прилива към Купата за пунш. Безмозъчният кошмар сега покриваше повърхността на лагуната като противно пулсиращо одеяло.

Ужасена до дъното на душата си, Фин заудря водата в опит да прогони пулсиращите същества от тялото си. Дузина изгарящи пипалца, провиснали под мазните мехурчести тела на медузите ужилиха краката й и Фин изпищя отново, изтласка се трескаво над водата, готова на всичко, за да се спаси от болката и ужаса.

Докато се мяташе трескаво, осъзна с някаква част от подлуденото си съзнание, че колонията се е разтеглила във форма на огромен полумесец, устремен към плитчините близо до брега. Като се въртеше и давеше, Фин най-накрая зърна силуета на преобърнатото кану. Заплува към него — отдалечила се беше на петнайсетина-двайсет метра, а водата около лодката гъмжеше от лилавите полусфери на мекотелите. Колоната, дълга сто и петдесет метра и поне два пъти по-дълбока, беше смъртоносен капан, гънеше се наоколо й като някакво гротескно минно поле, което чакаше да я оплете окончателно в мрежата си.

Малка кръпка гърчещи се мекотели изплува на пътя й и Фин изви гръб в отчаян опит да ги избегне. Бяха малки, ъгловатите им мехури — още недоразвити, но пулсираха заплашително към нея, нанизите на сензорните им очи се различаваха ясно като окръжност от черни мъниста около прозрачните тела.

Жилещите им пипалца я докоснаха и тя остана без дъх от парещата болка. Извика отново, удряйки слепешката медузите, едва успяваше да държи главата си над водата, а после усети първите схващания и безчувствеността — смъртоносната отрова беше навлязла в кръвообращението й. Разбираше, че губи сили и скоро няма да може да плува.

Смътно чу някой да вика името й, май беше Били, но помощта беше закъсняла. Медузите я бяха обградили отвсякъде, течението и собствените им пулсации стягаха пръстена около нея, сякаш гадните малки хищници искаха да си поделят по равно предстоящия пир. Фин усети, че потъва, силите й се стапяха под действието на отровата.

С отворени очи тя видя какво лежи под повърхността и се сви от нечовешки ужас, когато и последната й надежда изчезна. На слабата утринна светлина страховитата флотилия беше ужасяваща сама по себе си; но в синьо-зеленото сияние под водата медузите бяха като видение от центъра на ада. Милиони пипала, някои тънки като човешки косъм, други дебели като усукани въжета, висяха от куполообразните тела като хипнотично полюляваща се гора от смъртоносни нишки, обвили тялото на Бен Уинчестър в чудовищен пашкул и бавно, но сигурно изтеглящи го нагоре към центъра на гъмжилото, извличайки хранителните вещества от трупа му, докато всичко полезно не преминеше в общия организъм на колонията.