Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Отвън долетя внезапен пулсиращ звук, ритмичен трясък, който Фин разпозна моментално.

— Това е хеликоптер!

Тримата излязоха на бегом от пещерата. Хеликоптерът се виждаше ясно — в ниска дъга над Купата за пунш, захождащ право към платото, където ги чакаха другите. Летеше без колебливи промени в посоката и скоростта, по права линия и все по-ниско, сякаш знаеше къде точно да търси.

На поляната долу Кан следеше с поглед приближаващия хеликоптер. Беше „Уестланд Газел“ с познатия издължен като сълза фюзелаж и ротор при опашката. Боядисан беше в синьо и златно — цветовете на сингапурските военновъздушни сили — имаше си и голямата златна лъвска глава отстрани на корпуса, но Кан знаеше, че окраската му е фалшива. Хеликоптерът можеше да транспортира четирима до петима войници, а въоръжението му включваше какво ли не, от миниоръдия до топлинно насочвани торпеда и двайсетмилиметрови картечници. Тези хеликоптери размазваха танкове, гонеха подводници и изобщо бяха смъртоносни.

— Арагас — каза тъмнокосият капитан на товарния кораб, с когото бяха другари по пленничество в селото на местните.

— Познаваш ли го? — попита Кан, без да сваля очи от хеликоптера. Вече беше на по-малко от петстотин метра и бързо се приближаваше. Ако щяха да бягат, сега беше моментът.

Корабният капитан не помръдна.

— Проследил ме е дотук — обясни Хансън. — Теб търси.

— Мен?

Капитанът кимна разсеяно, наблюдавайки захождащия хеликоптер. Останалите се бяха изправили на крака и правеха същото. Местните се бяха изпокрили в джунглата наоколо.

— Даде ми сателитен телефон. Изнуди ме. Апаратът остана на кораба. Явно е имал джипиес предавател и така ги е довел тук. Съжалявам.

— Аз пък не съжалявам — заяви Кан. — Дори се радвам, че ще се изправим един срещу друг. Среща, която отлагам отдавна. Ще се радвам, когато приключа с това.

Хансън го погледна. Или когато умреш, помисли си той. Не че имаше значение в момента. Без „Кралица Батавия“ той нямаше нищо, нямаше за какво да се бори, освен за едното оцеляване. И проклет да е, ако побегне от садистичен дребен маниак като сеньор Ласло Арагас, закръгления полицай с усмивка на Дракула.

— Наистина ли търси теб? — попита той.

— Мен и златото, което уж било тук. Открай време се носят слухове за пълна със златни кюлчета японска подводница, която изчезнала в този район.

— Не бих се изненадал — подхвърли Хансън. — Виж я само онази лагуна долу. Напълно е възможно.

— Това е мечта — възрази Кан. — Глупава мечта. За патологични мечтатели. Островът на бурите.

Хеликоптерът заходи за кацане срещу вятъра, роторите дъвчеха въздуха с гневни писъци и свеждаха пищния балдахин на джунглата. Машината се спусна към земята като някакво огромно насекомо с балонеста глава. Фин, Били и червенокосият местен вожд се появиха откъм пътечката към хребета. Плъзгачите на хеликоптера най-сетне докоснаха земята и роторите забавиха въртенето си. Мощната турбина нададе вой за последно и млъкна.

За миг нищо не помръдваше, освен замиращите ротори. После страничният люк в корпуса се вдигна и в отвора се появи Арагас, с белия си костюм и слънчевите очила, стиснал в ръка широкополата си шапка. Изглеждаше съвсем не на място сред полянката. Четирима мъже скочиха иззад него от хеликоптера с черните униформи и шлемове на сингапурските специални сили. Всеки носеше автомат SAR21 или карабина MP5. На коланите им имаше кобури с автоматични пистолети „Глок“-17.

— Колко мило, че сте излезли да ме посрещнете — поде наконтеният мъж в ослепителнобелия костюм.

Роторът спря окончателно и Арагас сложи шапката на главата си.

— Вие сигурно сте госпожица Райън — каза той, спря пред нея и се поклони леко. Размаха пръст към бузата й. — Неприятно — отбеляза със съчувствие. — И доста болезнено, ако се съди по вида.

— Кой сте вие? — попита Фин.

— Бандит — отговори вместо него Хансън. — Изнудвач.

— Ти го познаваш? — изненада се Били, обръщайки се към капитана.

— Срещали сме се веднъж-дваж.

— Юда като теб не би трябвало да държи такъв тон на новия си господар — скастри го Арагас и изсумтя под нос. — Ще трябва да те науча на маниери.

Продължи бавно покрай тях и спря пред Пиетер Боегарт.

— А — кимна той. — Блудният син. Наследник на несметно богатство, който живурка като бял раджа в пущинака. — Арагас поклати глава. — Колониалното мислене на някои хора просто не спира да ме удивлява. — Замълча, протегна ръка и плъзна пръсти по древните подплатени доспехи на Пиетер. — Интересен костюм. — Усмихна се. — Ще ми се да видя съкровището, което върви с него.