Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— И към друга пещера. Там ще намерите лодка. Не е много голяма, но е достатъчна за всички ви. Стара е, но здрава. — Той се засмя. — Е, не толкова стара като лодката, която прадядо Вилем си е построил, все пак! — додаде той и й намигна. — Откъм морето пещерата не се вижда, освен ако не знаеш, че е там. Брегът не е подходящ за приставане, но поне няма подводни скали и рифове, които да ви попречат. — Обърна се към Били. — Разбрах, че си моряк. Можеш ли да се ориентираш по звездите, млади приятелю?

— Да — кимна Били.

— Гледай Малката мечка да е зад гърба ти, а Сириус и Голямото куче да са на хоризонта. За четири дни ще стигнете до брега на Сандакан. Прадядо Вилем го е направил, направих го и аз. — Червенобрадият мъж замълча. — Трябва да ми обещаете — каза накрая той, — че каквото и да видите, то ще си остане тук. — Даде им знак, после тръгна към тъмните сенки вляво.

Фин и Били го последваха. Сенките се уплътниха в тъмен проход към нова пещера, много по-голяма от първата. Пукнатина в скалния таван пропускаше тънък сноп слънчева светлина, но и тя беше достатъчна.

Златното съкровище беше струпано навсякъде. Древни доспехи, направени от тънки златни плочки и златна тел върху манекени в естествен ръст, но не от пластмаса, а от нефрит. Златни слитъци се редяха до тавана, купове златни чинии и чаши. Стотина метални сандъци с размерите на старомоден куфар с колелца, стояха с отворени капаци, преливащи от златни монети.

Абаносови статуетки на забравени африкански богове, кристален слон с размерите на диня, който пречупваше светлината на хиляди отблясъци като истински диамант. Редица кристални черепи, купчина златни копия, огромен ковчег, обкован с тънки пластини от лъскавия метал. Блестящи изумруди, сапфири и рубини в златен обков. Високи сребърни глави със златни татуировки. Инкрустирани плочки и малки церемониални масички с неописуема красота.

Съвършена човешка ръка, три пъти по-голяма от нормалното, свита в жест на благослов. Странна брадата фигура на изправен бик с човешки очи, издялана от лапис лазули и облечена в златотъкани одежди. Съкровища от Африка и от Индия, и от островите помежду им, перли, диаманти, слонова кост и злато, злато, злато. Пещерата сякаш нямаше край.

— Съкровищата на една империя — каза Пиетер Боегарт. — Наследството на Вилем.

— Завещано на кого? — попита Били със задавен глас и разширени от страховитата красота на тайната стая очи. — Това е като да търсиш Малтийския сокол и да откриеш, че е истински. Определено ми идва в повече.

— Това е смъртна присъда за хората, които живеят тук — натърти Пиетер. — Бележи ги толкова сигурно, колкото ако бяха мишена в стрелбище. Съдържанието на нацистката подводница крие същата опасност. Три тона златни кюлчета, предназначени за нацистките трезори в берлинската Райхсбанк или още по-лошо, за тайните подземия в Берн и Женева. Съкровищата тук са достатъчни да подлудят всеки човек. Кой би имал претенции към острова? Борнео, Малайзия, Филипините? Мюсюлманите, християните или онзи ваш спътник с подстриганата на паница коса и коравото лице? — Пиетер замълча отново. — Знаете ли кой е той?

— Човекът, поръчал отвличането ни в Лондон. Негови хора взривиха лодката ми — отговори Били и замълча. — Човекът, дошъл да намери съкровището.

— Казва се Кан. Ел Пиригросо, Тим-Таман, Верния — така го наричат филипинците. Следващият Фидел Кастро или Че Гевара. Човек на принципите, който се бори за добруване чрез насилие. Честен фанатик. Луд, който търси истината с цената на всичко. С богатство като това тук той ще започне война и вероятно ще я спечели.

Пиетер разпери ръце и се обърна бавно.

— И докато той воюва, хората на този остров ще измрат — жертви на неговата кауза или на нечия друга алчност. Ще се превърнат в повод за телевизионно риалити шоу или в документален репортаж на „Нешънъл Джиографик“. Дисниленд на острова на съкровищата.

— Тогава защо ни го показваш? — попита Били. — Защо ни казваш тези неща?

— За да сте наясно с последствията, ако кажете някому за видяното. За да не пожелаете съкровището за себе си, поддавайки се на изкушението. — Погледна Фин в очите по начин, от който по гръбнака й плъзнаха студени тръпки. — За да не се върнете никога тук.

— Но ние изгубихме всичко — каза Били. — „Кралица Батавия“, моята яхта… — Младият човек плъзна поглед по куповете несметно съкровище.

Пиетер Боегарт се усмихна.

— Все още имате моята къща на „Херенграхт“ — изтъкна той. — Стаята със сувенири на Вилем. Там има предостатъчно и за двама ви. — Усмивката му се разшири. — Сам го каза, момчето ми — също като Малтийския сокол, но истинско. Добро сравнение, струва ми се.