Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— Не са те взели за затворник — обади се Били.

Червенокосият мъж го погледна объркано.

— Затворник? Защо да ме вземат за затворник?

— Самолетът. Уинчестър го е видял. Заловили са те.

— Спасиха ме. Плъзгачът засече при кацането. — Мъжът се намръщи. — Кой е Уинчестър?

— Няма значение — нетърпеливо каза Фин. — Трябва да изчезваме.

Червенокосият мъж погледна през рамо.

— Идват. Тръгвайте. Няма да разберат защо ви пускам да избягате. Побързайте, преди да е станало късно.

— Ела с нас! — настоя Фин.

— Върнах се тук, за да остана. Тук ми е мястото, тук е домът ми. Те са моето семейство.

— Това е лудост! — възкликна Били.

— Значи и аз съм луд — заяви Боегарт. — Ако не ги защитя, светът ще протегне лапите си и ще ги унищожи. Затова се върнах.

— Тогава защо си искал да те намерим?

— Реших, че ако сте в състояние да ме намерите, вероятно сте хора, които могат да разберат какво се опитвам да направя тук. Да съхраня поне частица от миналото, да я опазя от вашата така наречена цивилизация. — Хвърли нов поглед през рамо, после се обърна към Фин. — Трябва да тръгвате! — прикани я умолително той. — Махнете се от острова.

— И как по-точно да го направим? — поинтересува се Били.

— Както го направих аз — отговори Пиетер Боегарт. — И както го е направил Вилем ван Боегарт преди четиристотин години. Fugio ab insula opes usus venti carmeni — цитира той.

— Мотото над входа към стаята с артефактите — досети се Фин.

— Браво на теб! — похвали я Боегарт. — А сега вървете!

Били беше отворил достатъчно голяма дупка с мачетето в стената, мъжете се провираха през нея и изчезваха в мрака. Били беше последен. Спря и се обърна към Фин.

— Трябва да тръгваме — настоя той.

— Ти тръгвай — отвърна тя. — Ще се срещнем при реката. — И се обърна към входа.

Пиетер Боегарт се усмихна и вдигна тежкия меч за последен поздрав.

— Пак ще се видим, обещавам — каза той. Млъкна и усмивката му се превърна в скръбна гримаса. — Много приличаш на майка си — прошепна накрая, после изчезна в нощта и в миналото.

Неясно чувство подръпна сърцето на Фин, после тя се мушна след Били през дупката в стената и изчезна на свой ред.

Тръгна след другите, едва различавайки силуетите им на фона на палисадата. Пое зад редицата от колиби на треперливата светлина от пожара, стигна до отвора в палисадата и се промуши. По нищо не личеше да ги преследват — хората бяха заети да гасят пожарите.

Стигна до реката и видя, че Уинчестър е свършил работата си идеално. Пет-шест канута се носеха по реката и течението бързо ги отнасяше. Мъжете вече се качваха в единственото останало кану, Ели го придържаше да не се клати и се оглеждаше тревожно за Фин.

Тя се покатери вътре, Ели ги избута и се метна на кърмата. Някой пъхна гребло в ръцете й. Фин потопи дългото издялано весло в тъмната вода и усети съпротивлението й. Със сълзи в очите и с мисълта за високия брадат мъж в древни подплатени доспехи, тя се включи в общите усилия да изведат кануто в средата на бързата река и да поемат към морето. Бяха успели. Поне за момента нищо не ги заплашваше.

Течението на придошлата от проливния дъжд река ги отнесе бързо до морето. Вляво от тях прибоят се блъскаше непрестанно в рифовете и белите шапки на вълните фосфоресцираха в мрака. Вдясно, на двеста метра навътре в сушата, джунглата надвисваше като по-тъмно петно на фона на черната тропическа нощ. Нямаше други звуци, освен плисъка на вълните — почти титаничен при рифовете и по-мек при плажа. Бяха минали три часа, а все още нямаше знак, че някой ги преследва.

Към полунощ умората ги налегна здраво и темпото им на гребане се забави. Сега течението беше срещу тях и ако не внимаваха, отливът щеше да ги запрати в рифовете. Накрая, когато небето изсветля до златисто и черната шир на джунглата се избистри в насечен силует, те стигнаха до тясната цепнатина, маркираща пролива към Купата за пунш в средата на острова.

— Там — каза Уинчестър откъм закръгления нос на кануто и посочи към брега.

Фин напрегна уморения си взор към сипващата се зора. Отначало не видя нищо особено, само плажа и гъстата джунгла отзад, но после зрението й се нагоди и тя различи тънка ивица дневна светлина между стръмните възвишения.

— Започва приливът — съобщи тихо Били от мястото си в средата на кануто. — Ако се придържаме към течението, то ще ни отнесе до Купата за пунш с минимални усилия от наша страна.

Фин и мълчаливият мъж с местната подстрижка потопиха гребла във водата от двете страни на кануто, насочвайки го така, че да улови прилива, който да ги отнесе към брега. След няколко минути течението ги прекара с лекота между високите стени на процепа към стръмния каньон, който се криеше от другата страна. Водата бълбукаше край кануто, а откъм джунглата, обвила склоновете на древния вулкан, се чуваха първите звуци на новото утро.