Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

— Последният ми спомен отпреди корабокрушението. Сигналната светлинка на печката в кухнята угасна и Тоши ме помоли да я запаля. Направих го и след това явно съм пъхнал запалката в джоба си и съм закопчал копчето. После заседнахме и спомените ми се губят.

— Работи ли?

Били щракна запалката. Блесна искра и се появи пламъче. Фин взе запалката и пробва отново. Пламъчето заигра в сумрака. Трийсет и девет цента в универсалния, на щанда до телешката пастърма. Толкова дребно нещо, а така важно. Демаркационната линия между цивилизацията и каменната ера. Между суровата и готвената храна. Фин прогони антропологичните разсъждения от главата си и върна запалката на Били.

— Ето какъв е планът — поде тя.

Факлата литна през сумрака, провлече опашка от искри след себе си и направи салто над палисадата. Последва я втората стиска от овързани сухи клонки, после още две, бързо една след друга. Последните разпръснаха облаци мазен и смрадлив черен дим.

Последните две факли бяха напоени с рядката бяла мъзга от дънера на високо дърво упас близо да разчистения периметър на селището, чиято кора бяха срязали с мачетето. Ако веществото беше толкова отровно, колкото смяташе Уинчестър, димът можеше да се окаже по-успешна диверсия от огъня.

На стотина метра разстояние, близо до реката, Фин и Били клечаха в сенките и чакаха да се вдигне тревога. Секунди след като факлите литнаха над палисадата, откъм селото се чуха уплашени викове.

— Виж! — прошепна Фин. Дори от тяхната позиция огньовете се виждаха ясно. Една от факлите беше паднала върху тръстиковия покрив на сграда, прогорила беше влажния горен пласт и подпалила сухата слама отдолу. Само за секунди цялата постройка пламна. — Това трябва да им отвлече вниманието за известно време.

— Хайде! — подкани Били.

Двамата хукнаха през разчистеното пространство, като следяха напрегнато надигащата се врява и пукота на далечните пламъци. Вляво се виждаше гладката повърхност на тъмната река и силуетите на канутата, изтеглени на брега и с грижливо прибрани весла. Никой не охраняваше лодките.

— Сега — прошепна тя.

Били вдигна тежкото закривено острие на страховитото мачете и започна да сече бамбуковите пръти, отваряйки неравна дупка в оградата. Стана доста бързо.

Били се наведе да погледне през отвора. После се обърна към Фин.

— Има голяма сграда на подпори, повдигната е на половин метър над земята. Вляво и вдясно има други сгради, по-малки.

Фин затвори очи, представяйки си разположението на древните поселища в Юкатан, където беше играла като дете, докато майка й и баща й бяха заети с разкопки. Онези села бяха построени около централен площад или церемониален олтар, а сградите — жилищни и други — бяха сбутани в гъсти концентрични кръгове. Ако и това село беше построено по подобен начин, къде биха държали пленници, в случай че имаха такива?

— Сградите с хора трябва да имат божествени прозорчета — каза накрая тя, спомнила си историите, които й бе разказвала майка й на времето. — Оглеждай се за сгради, чиито врати и прозорци са затворени и залостени.

— Божествени прозорчета? — не разбра Били.

Срещаха се под една или друга форма в повечето култури — японските племена аину имаха малки прозорчета на всичките си семпли колиби, които да осигуряват свободен достъп на духовете и — също толкова важно — лесен път за бягство. Древните европейци ги наричали „лей линии“, или линии на сила.

Такива линии следвали древните жители на Перу, римляните се съобразявали с тях при строежа на пътищата си, а стотици хиляди поклонници тръгвали по една конкретна „духовна пътека“ през планините на Испания, наречена Пътят на свети Яков. Имаше ги и при китайците — псевдонауката фън шуй, „почиващият дракон“, се основаваше на идеята, че духовете трябва да имат свободен проход през всяка сграда. И когато всички врати и прозорци на сградата са затворени, това означава, че вътре има пленници.

— Оглеждай се за сгради със затворени врати и прозорци — повтори тя.

— И това е всичко?

— За друго не се сещам, освен ако не ги държат вързани на селския площад.

— Оптимист както винаги — изсумтя Били.

— Аз ще мина първа. Ако по някаква причина се разделим, знаеш какво да правиш.

— Никога не спори с жена, която има голям пищов в гащите си — каза сериозно Били.

Фин го изгледа, измъкна пистолета изпод колана на дънките, наведе се и се промуши през дупката в палисадата.