Джеймс Грейди - Брутално

— И сега не сте стара.

— Горе-долу на една възраст сме и не можем да заблудим никого.

— Може би не е чак толкова зле — излъга той. — Сърфистка ли сте били?

— Ами! Мама умря, когато бях на десет — по цял ден цигари и чукане по клавишите на касовия апарат в „Джайънт Фуудс“. Това беше преди ние, компютърните гении, да измислим скенерите и щрих кодовете. Татко беше на държавна работа — когато бе трезвен. Какъв ти сърф! Имахме пари колкото за второкласно училище.

— Би могло да е и по-зле.

— Сякаш не знам.

— И после се появи Фарън.

— После се появи Фарън. Дори не смеех да го заговоря, докато… един ден на паркинга той се приближи и… и постави длан на ръката ми. Най-невинно. Но очите му направо ме изгаряха. „Не се тревожи — каза той, — можем да идем на по-добро място.“

— Изглежда, е бил прав — рече Кол.

— Отначало не изглеждаше така. Но още бях толкова млада… Не бях в състояние да проумея всичките му ходове. Сега обаче в борбата на бивш затворник срещу някой наперен корпоративен ръководител не бих се поколебала да заложа на затворника. Той играе така, сякаш ще си изяде ушите, ако не успее да се подсигури отвсякъде.

— Фарън прекара най-големия расист във фирмата — който случайно беше и от големите клечки във фирмата — продължи тя. — Гаднярът му с гадняр вдигна страхотен скандал, наричаше го „негро“, каза му, че защото е чернокож, никога няма да постигне нещо повече от това да чука на клавишите.

— И Фарън му го е начукал — каза Кол.

— Бил ли си в затвора? — попита Лорън.

— Случвало ми се е — отвърна той. — И как двамата с нашия лидер сте стигнали от онази компания…

— До този влак ли? С помощта на един страхотен адвокат от Сан Франциско и няколко записа на Фарън. И МБА, изправила се пред опасността от милиони долари разходи по съдилища, от стачки и така нататък се съгласи да си плати. Фарън получи пари в брой, а също двайсетгодишен договор за разработка на спомагателен софтуер за всички компютри в МБА. Задължението беше едностранно: МБА трябваше да купуват само от Фарън, но той можеше да продава на когото си иска. Мислеха си, че дават на „момчето“ няколко долара и незначителен договор да им продава „спомагателен“ софтуер, който така или иначе им трябва. Смятаха, че евтино са се избавили от него и че в същото време са извлекли изгода от това.

— Но после са разбрали, че софтуерът на Фарън контролира всичките им компютри — каза Кол.

— И компютрите на всички останали. Той притежава бензина за информационната магистрала. И го продава туба по туба.

— Изобщо не беше толкова лесно — продължи тя. — Парите на фирмата свършиха, разработването на софтуера закъсняваше, складът ни изгоря. Фарън не се отказа. Помогнаха парите от застраховката за пожар.

— И ти вече си била с него — каза Кол.

— А можех ли да не бъда? — замислено се усмихна Лорън. — Фарън се нуждаеше от някой, който да се занимава с подробностите, докато той разработва големите програми. Аз пък се нуждаех от някой, който ужасно да се нуждае от мен и който да притежава достатъчно магнетизъм, за да ме задържи.

— И още си с него.

— Не като преди. Магнитите губят заряда си. Но след като всичко свърши, аз продължавах да съм номер две в неговата империя, по-могъща, отколкото изобщо съм сънувала, по-богата, но… Какво правиш, когато стигнеш там и все още ти остава много време?

— Не знам — отвърна Кол. — Ти какво направи?

— Продължих — каза тя. — После започна всичко това. Веднъж, когато се опитваше да ме накара да проумея защо се отказва от всичко онова, за което аз — ние — бяхме работили толкова усилено, той ми каза, че сякаш някой е заредил в него основна програма. И после го е включил, за да може да вижда. Казах му, че вече съм взимала LSD. Когато действието свърши, можеш да мислиш само за нова доза.

— Но си останала с него.

— Може би защото искам да видя докъде ще доведе всичко това.

— Докъде ще доведе теб ли?

— Кажи ми, когато стигнем, става ли?

Влакът се носеше напред.

— Длъжник си ми — каза тя.

— Какво?

— Ти рискува живота си, за да спасиш бившия ми любовник, настоящия ми шеф, моя гуру. Разбира се, постъпил си адски глупаво, но въпреки това си сладур.

— Сладур ли?

Тя докосна подутата му буза.

— Боли ли?

— Ох, не пипай. — Лорън бавно свали ръката си и той попита: — Защо да съм ти длъжник?

— Ти се опита да окажеш съществено въздействие върху живота ми. Без да съм те молила. Затова сега си ми длъжник. Пък и ти казах тайните си. И тайните на Фарън. Докато беше обикновен наемник, ти имаше законно задължение да ги пазиш. Но след като си решил да станеш герой, задължението ти е морално.