Джеймс Грейди - Брутално

Чикагската полиция излъга за тълпата, която изпълваше улица „Норд Сайд“ по обед на този 15 януари, годишнината от рождението на Мартин Лутър Кинг. На пресата съобщиха, че са присъствали 200 души — но цифрата 450 беше по-близо до истината. Тълпата се блъскаше към верандата на голяма къща, на която един мъж с шлифер държеше микрофон.

— Защо ме мразят толкова много хора?

Усиленият му глас премина над развълнуваното множество. Присъстващите носеха палта от „Брукс Брадърс“, военни канадки и профсъюзни якета. Облечена в кашмир жена стоеше до младеж в гангстерски дрехи. Имаше чернокожи лица от Саутсайд и светлокафяви сайгонски физиономии, размесени с гени от Белфаст и Краков, от Милано и Атина. Една жена превеждаше речта на десетина скупчили се един до друг тъмнокафяви мъже, дошли от Веракрус.

— Бели хора. — Ораторът поклати глава и прокара пръсти през късо подстриганата си къдрава коса, също толкова черна, колкото и кожените му ръкавици. — Дали белите хора ме мразят, защото виждат чернокож — още един чернокож — с пари и власт?

Сред тълпата се надигна смях.

— Чернокож, чиято уста е пълна с думи като „ужасът на страданието“. Затова ли ме мразят белите хора?

— Чернокожите — продължи мъжът с кожа като абанос. — Дали ме мразят, защото успехът ми означава, че съм „станал бял“ и съм ги „предал“? Дали моите чернокожи братя ме мразят, защото отказвам да позволя на тях или на когото и да е да ме определят единствено според цвета на кожата?

На верандата зад оратора стояха десетина души, които очевидно работеха в къщата: жени и мъже, бели и чернокожи, латиноамериканци и азиатци.

— Дали евреите ме мразят, защото ги предизвиквам да се откажат от племенните си табута срещу асимилиране и да бъдат още по-търпими в нашата нова епоха? Дали мюсюлманите ме мразят, когато им казвам, че общите им корени с евреите ги правят братя, а не врагове?

Усиленият му от мегафона глас караше прозорците на къщата да трептят.

— Дали политиците ме мразят, защото отказвам да се навра в тази или онази партия, в празни етикети като либерал или консерватор, кандидат или не? Дали елитът на властта от интелектуалните гробища на университетите до залите на Конгреса ме мрази, защото не желая да се боря с него в отдавна остарялата политическа надпревара?

От тълпата се отдели самотна фигура, увита в зимните си дрехи. Двама полицаи с бели каски не й обърнаха внимание. Едно ченге отпи от димящата си пластмасова чашка.

— Мрази ли ме полицията? Мрази ли ме, защото ме е държала в затворите си, а сега никога вече не може да ме хвърли зад решетките?

Пред стълбите на верандата стояха мъже с каменни погледи и разкопчани палта. Един от тях забеляза самотната фигура и отстъпи, за да й направи път. Човекът тихо се изкачи по стъпалата. Незначителното раздвижване не привлече ничие внимание.

— Не. Не ме мразят цветове на кожата или религии, политици или полицаи. Мразят ме хора. Хора като вас. Хора като мен. И знаете ли какво стои в основата на омразата им? Страхът.

Фигурата предпазливо влезе в къщата зад оратора.

— Страхът, който шепне в сърцата им.

В къщата нямаше никой и никой не видя самотната фигура, която бързо се качи на втория етаж.

— Страхът, че може би грешат.

Самотната фигура погледна от прозореца на празния комуникационен център към оратора — виждаше се плешивото му теме.

— Страхът, че може би съм прав.

Фигурата извади изпод широкото си палто компютър с големината на книга, откачи телефонния кабел от най-близкото до прозореца бюро и го включи в машинката си. После за по-малко от две минути написа нещо на клавиатурата.

— И ако си мислите, че те се страхуват сега…

Завършил работата си, скритият зад отблясъците на прозореца човек вкара в компютъра си команда.

— … почакайте да открием щаба си във Вашингтон! Тогава ще видите какво е истински страх.

Компютърният екран проблясваше с всяко иззвъняване на далечния телефон. Един път. Още един.