Джеймс Грейди - Брутално

— Големците постоянно ме питат: „Защо отиваш във Вашингтон, щом казваш, че не си политик?“. Ето отговора ми: защото това е следващата крачка в пътуването.

Течнокристалният екран проблесна: „ИМАТЕ ВРЪЗКА“.

— Те казват: „Какъв си тогава, щом не си политик?“.

По телефонната линия в малкия компютър в Чикаго се получи съобщение в момента, в който ораторът заявяваше:

— На онези, които искат да знаят какъв съм, ще отговоря: аз съм жив!

Вятърът виеше сред боровете край пустия двулентов път в Айдахо. Настилката беше покрита със сняг. Петнайсетина километра нататък снежни преспи бяха затворили планинския проход. До заслона, който щатът затваряше след Деня на благодарността, като часови стоеше стъклена телефонна кабина. До нея бе спряла червена тойота.

Мъжът, който трепереше до бръмчащата кола, беше облечен с черно яке от изкуствена кожа и джинси. Казваше се Крис Харви и носеше правата си руса коса завързана на опашка.

— Нямаше никакъв смисъл да идваме чак дотук — извика той на човека в телефонната кабина.

Другият стоеше съвършено неподвижен. Беше с червена канадка върху черно яке, панталони за ски и топли ботуши. Черните ски ръкавици плътно прилягаха на ръцете му. Лицето му беше гладко като яйце, а тъмната му коса бе късо подстригана. Мъжът държеше малък компютър, който беше включил към телефона, след като отряза слушалката.

— Получи ли го? — духна в голите си шепи Крис.

Човекът в кабината погледна към полученото по имейла съобщение на екрана. Течнокристалните думи се отпечатаха в паметта му като огън. Той изключи връзката, без да запише съобщението. Доказателството за неговото съществуване мигновено изчезна. Мъжът се усмихна.

— Какво да получа?

— Стига си се ебавал с мен! — Крис пристъпи към кабината. — На шушулка станах! Ако не бях аз…

— Нямаше да съм тук. — Другият откачи компютъра от срязания телефонен кабел и го прибра под канадката си.

Крис поклати глава.

— Защо, по дяволите, трябваше да пътуваме чак толкова надалече? Само за да намерим този външен телефон ли? Спокойно можехме да свършим същата работа и от мотела или…

— Изкуството не е нещо „спокойно“. Изкуството е… събитие.

— „Събитие“, дръжки — отвърна Крис. — Знаеш ли колко е студено?

— Не чак толкова, колкото ще стане.

— О, нима? — изръмжа Крис. — И колко студено ще стане, по дяволите?

Спътникът му се завъртя наляво, долепи длани една до друга, после рязко ги раздели. Тъмночервени пръски обагриха снега. Ножът, изваден от канията в ръкава му, бе прерязал гърлото на Крис.

Жертвата залитна напред, блъсна се в телефонната кабина и задраска с нокти по стъклената стена.

— Горе-долу толкова студено. — Убиецът избърса острието на ножа си в джинсите на мъртвеца.

Трябваха му двайсет минути, за да замъкне трупа сред дърветата. Радиото предвиждаше виелица към полунощ. Дотогава тук нямаше да се появи никой — а до пролетта нямаше да остане почти нищо. Това е то изкуството. Изкуството да убиваш.

Той взе портфейла, ключа от мотела и пистолета на убития, изтри със сняг кръвта от лицето си, хвърли окървавената си канадка в колата, качи се и потегли.

След седемнайсет километра червената тойота стигна до кръстовището на две междущатски магистрали. Наоколо се валяха боклуци. Някакъв пикап беше вдигнат на трупчета. Петнайсет сантиметра сняг покриваха кабината. Цивилизацията тук се представляваше от бензиностанция и единайсет разнебитени мотелски бунгала.

Пред бунгало №9 бяха спрели две коли. Убиецът паркира пред №4. Същият номер бе изписан на ключа на жертвата.

„Сутринта тези две коли ги нямаше“ помисли си мъжът. Часовникът му показваше, че в Айдахо е време за обедна почивка. Две коли с регистрационни номера от този окръг, обедна почивка. Нечий съпруг, нечия съпруга. Не представляваха проблем за сигурността му. Тяхната тайна им затваряше очите.

Мъжът, който гледаше шоуто на Опра Уинфри в бунгало №4, бе огромен. Копчетата на пъстрата му хавайска риза всеки момент щяха да се скъсат — така я бе опънал. По татуираните му ръце танцуваха електрически призраци от телевизора. Когато вратата се отвори, той скочи от стола и грабна от масата един „Магнум .375“.

— Прибрах се, скъпа! — каза убиецът и затвори вратата.

— Защо се забави толкова много, по дяволите? — изръмжа татуираният.

— Че закъде бързаме?

Стаята миришеше на лъчисто отопление и уиски. На стената бяха опрени ски и раница. Убиецът погали ските с ръкавиците си, като в същото време наблюдаваше с периферното си зрение как другият мъж оставя магнума на масата.