Джеймс Грейди - Брутално

— Но не е нещо, с което да не сме в състояние да се справим — прибави Монаха.

— Какво мислиш? — попита Джеф Ууд адвоката.

— Мисля, че вреда беше нанесена единствено на егото на господин Кол — рече бившият конгресмен. — И няколко синини. Има късмет, че не е пострадал по-зле. Смятам, че всички получихме урок. — После се обърна към Кол. — Фарън не трябва да бъде обременяван с този случай. Не му казвайте за него. Не съобщавайте и в „Джеймс груп“, нито на пресата и изобщо където и да е.

— Монах — каза Джеф Ууд. — Ти как мислиш?

— Ако господин Кол има намерение да ни създава проблеми — с любезна усмивка отвърна гигантът, — ще трябва доста да позаякне.

Влакът се носеше към Вашингтон. Далтън Кол седеше сам и гладеше сумрачния свят от комини на петролни рафинерии и крайпътни гета, прелитащ покрай прозореца. В лимузината в Нюарк Джеф Ууд му беше казал: „Фарън обича да пътува с хората си“. Това означаваше, че Сиърс, неговият адвокат, военният ръководител и шефът на охраната пътуват в следващия вагон заедно с десетки други граждани, някои от които сигурно бяха разпознали важната персона. Във вагона на Кол бяха Нгуен и един от бодигардовете на Монаха.

Свистенето на нощния въздух се промени: вратата между вагоните се отвори и затвори.

Неясно петно: златист костюм, коляно, проблеснало под полата. Лорън се намести на седалката до Кол, отметна кичурите кестенява коса от лицето си и каза:

— Ако седна тук, обещавате ли да не ме нападате?

— Не е в стила ми първи да нанасям удар.

— Мислех, че в стила ви не е и да се правите на герой. Защо го направихте?

„Погледни през прозореца, за да не вижда очите ти и да не усети, че я лъжеш.“

— Ами щом го видях и…

— Действието дойде съвсем естествено — довърши вместо него тя. — Логично е. Но сте имали куража да го свършите докрай, наистина да го направите.

„Погледни пак към нея.“

— Нямах друг избор.

Усмивката й бе топла.

— Видели сте какво е положението, разбрали сте какво искате и сте направили каквото е трябвало. Знам как е.

— Не беше точно съзнателно съставен план — отвърна той.

Тя пак отметна косата си.

— Плановете изобщо не се реализират така, както са замислени. Някога имах план да срещна рицар в блестяща броня.

— Мислех си, че сте го срещнали.

— Фарън ли имате предвид?

Кол кимна.

— В последно време той е повече Мерлин Вълшебника, отколкото сър Ланселот.

Влакът продължаваше да лети.

— Как се запознахте? — попита инспекторът.

— Вие да не сте историк?

— Нещо такова.

— Наистина ли? — Тя го остави да усети иронията й и погледна през прозореца. До залез не оставаше много време.

— Бяхме в една и съща подготвителна група. В „Мултинационална бизнес апаратура“, Санта Круз. Назначени в рамките на политиката за даване на възможности на жените и малцинствата. Една странна жена. И един чернокож — не точно бивш затворник, тъй като присъдата му беше анулирана. През първите няколко месеца носеше очила. Фарън има отлично зрение. Очилата криеха огъня в очите му. Но ако бяхте там, сигурно щяхте да усетите дима.

— А вие сте били там — отбеляза Кол.

— Повече, отколкото белите типове от МБА в закопчани догоре бели ризи и съвършени вратовръзки. Те се страхуваха от мускулите му, а не от ума му.

— А вие от какво се страхувахте?

— От абсолютно всичко в него — призна Лорън. — По дяволите, той беше всякакъв: злобен чернокож радикал и избуял в затвора истински гений, който си пробиваше път в големия бизнес.

Тя срещна погледа на Кол.

— Знаете ли, че бяхме любовници?

Ритъмът на влака беше като сърдечен пулс: туп-туп, туп-туп.

— Щом ще сте историк — рече тя, — трябва да сте наясно с миналото.

— Кога престанахте да се боите от него? — попита той.

— Ако ми кажете, и двамата ще знаем.

— Съмнявам се, че изобщо някога сте се страхували от нещо — рече Кол.

— Страхът е удивително нещо. — Лорън сви рамене. — Стига да си сложиш съответната маска, ще се изненадаш какво си в състояние да направиш и какъв можеш да бъдеш.

Влакът фучеше покрай складовете и фабриките в сумрачните предградия. На една тухлена стена се мярна реклама: „Гарантирано унищожаване на секретна документация“.

— Мислех си, че работата на рекламните агенти е да говорят — каза Лорън.

— Не съм съвършен — отвърна Кол. — Защо сте била странна?

— Аз съм от Калифорния — рече тя. — Там вярваш на всичко, каквото ти кажат. Дискомузиката не беше единственото, което се разпространи през седемдесетте. Пък и бях млада.