Джеймс Грейди - Брутално

— И какво ти дължа? — попита Далтън.

— Просто вече никога не можеш да ме предадеш.

Кол я погледна. Очите й бяха кафяви.

— Ако го направиш — каза тя, — завинаги ще ти тежа на съвестта. Освен това си длъжен да ми кажеш защо един рекламен агент се хвърля срещу пушка и ходи като пума. Но сега ми остават само два часа път и после ще трябва да се сблъскам с реалния свят. Събуди ме, когато стигнем, става ли?

И затвори кафявите си очи, без да дочака отговора му.

Влакът тракаше в мрака. Самотен прожектор освети група дървета край релсите. По лицето, затворените очи и неначервените устни на Лорън падаха кичури кестенява коса. Нощта фучеше покрай студеното стъкло.

Сали вървеше по прехода между седалките. Влакът се люлееше. Кол трябваше да е някъде в предния вагон.

— Здрасти — каза Фарън Сиърс. Седеше с лице към локомотива. В скута му имаше лаптоп, екранът излъчваше синя светлина.

— Заповядай — покани я той, вдигна якето си от отсрещната седалка и го пусна на пода до краката си. — Поседни при мен.

Бодигардът с военната подстрижка седеше оттатък пътеката.

— Ти работиш — каза Сали. — Не искам да ти преча.

— Просто си играя. — Той се обърна към бодигарда. — Добре сме.

Мъжът се изправи, кимна и тръгна към Монаха. Празната седалка срещу Фарън притегляше Сали като магнит.

— Седни де — подкани я той. — Прави ми компания. Пътуването е дълго.

Имаше също толкова основателни причини да остане, колкото и да продължи. Тя седна и ръцете й загладиха гънките на панталоните й, сякаш бяха прекалено къса пола, която трябваше да придърпа под коленете си.

— С какво се занимаваш? — попита Сали.

Фарън остави лаптопа до себе си.

— Знаеш ли какво е Интернет?

— Предпочитам ти да ми кажеш.

— Интернет е като гигантски електронен кибернетичен колектив, в който може да се включи всеки, разполагащ с компютър и телефон, мрежа от общи данни. Действа денонощно. Интернет е постоянно нарастващ организъм.

— Какъв организъм?

— Какъвто се получи — отвърна той. — Ако Джордж Оруел беше писал за действителната 1984 година, щеше да отбележи, че това е годината, през която Интернет е събрал хиляда потребители, предимно в САЩ. Сега го използват почти седемнайсет милиона души от стотина страни: обикновени хора, а не „Големия брат“.

— И сега се… занимаваш с това? Тук и сега?

— Не съм свързал лаптопа си с мобифон и не съм влязъл в Мрежата, но последния път, когато го направих, качих пощата си.

— Електронната поща?

— Да — потвърди той. — Ние създадохме първия „политически“ клуб в Мрежата — „място“ в киберпространството, където можеш да се свържеш с мен и с другите хора, свързали се с мен. Табло за обяви. Интерактивен файл със съобщения и въпроси от всеки, който влезе в него.

— Колко души го използват?

— Около сто четирийсет и седем хиляди.

— Сто четирийсет и седем хиляди!

— Не всички едновременно. Във всеки един момент моят клуб има около две хиляди потребители. Съобщения и въпроси, отправени към или за мен.

— И какво правиш с всичко това?

— Свързвам се — отвърна Фарън. — Преглеждам съобщенията. Когато някое ме… вдъхнови, оставям коментар. Въпросът и моят отговор се записват, така че всички да могат да ги прочетат.

— Всички, на които компютърът казва, че си отговорил — отбеляза Сали.

Фарън се усмихна.

— Създадох система за сигурност на клуба, която надхвърля моята парола. А и паролата ми — никой не я знае, даже Лорън.

— Значи имаш една тайна от нея.

— Както и ти имаш тайни от Кол. — Той кимна към лаптопа. — На всеки четирийсет и пет дни моят клуб се прочиства. Цялата ми кореспонденция се праща в постоянен би би ес и се разпечатва в десетина университетски библиотеки, които спонсорирам.

— Словата на председателя Фарън, запазени за вечността.

— Толкова лошо ли ти е мнението за мен?

— Не, аз… Не. Просто се пошегувах.

Усмивката му бе опрощаваща.

„Не прави това!“ — помисли си тя и каза:

— Лично се свързваш със своите избиратели и в същото време все едно че държиш реч пред цялата страна.

— И всеки, с когото се свържа, осъществява лично присъствие в нещо, развиващо се благодарение на нас.

— Проповедта на планината — промълви тя.

— Абсурдно грандиозно сравнение — отвърна Фарън.

— Какво? — Сали поклати глава. Мислите й препускаха. — Речта, днешният митинг в Нюарк… Всъщност не беше много голям.

— Не беше ли? — попита той.

Тя го погледна неразбиращо.