Джеймс Грейди - Брутално

Предишния ден „Поуст“ бе завършил поредицата материали за психопата, съюзил се с жадна за мъст отритната любовница, за да убият Фарън Сиърс — и как двамата били победени от опитна група от агенти на ФБР и вашингтонски полицаи, която открила следата на убиеца, докато помагала на полицията в Монтана. Обхващащият две страници неделен анализ на вестника обясняваше, че славата е огън за молците, които искат да живеят вечно.

Този понеделник слънцето светеше, въздухът бе чист и животът нямаше търпение да се хвърли напред. Когато Далтън Кол спря колата си пред щаба на Фарън, навън нямаше нито един телевизионен екип. Простреляното рамо го болеше. Старият код го пропусна през стоманения портал. Никой не отговори на позвъняването му на вратата, затова той опита кода за ключалката. Вратата се отвори.

На първия етаж не откри никого. Никой не вдигаше звънящите телефони. На втория етаж от касата на оперативната зала висеше жълта полицейска лента за местопрестъпление. И вътре звънеше телефон. Инспекторът намери Фарън в неговата стая за медитиране на третия етаж.

— Къде са всички? — попита Кол.

Фарън седеше с гръб към него. Изправи се, обърна се и погледна човека, който му беше спасил живота.

— Джон замина снощи за Ню Джърси. Ще получиш писмо, в което те моли да подкрепиш кампанията му за Сената. Джеф замина тази сутрин за Чикаго. Той ще поеме проекта за превръщането на компаниите ми в собственост на служителите. Наредих на Нгуен да замине с него да го пази.

— Не е зле някой да държи под око господин Ууд — отвърна Кол.

— Такива очи не са дефицитни, въпреки че Министерството на правосъдието прекрати „проверката“ си.

— Защо ме повика? — попита инспекторът.

— За да дойдеш.

— Бях…

Фарън прекъсна лъжата му с поклащане на глава.

— И аз. Чувал ли си се с Ник напоследък?

За миг Кол затвори очи.

Докато агентите отключваха белезниците на Фарън от тръбата и откъсваха Кол от окървавения труп на Лорън, Ник застана пред партньора си и каза:

— Нямах избор. Знаеш го.

Кол не отговори нищо.

— Един от нас трябваше да го направи, иначе тя щеше да го застреля.

Кол не отговори нищо.

— Знаеш, че имах основание да го направя. В момента сигурно ме мразиш заради това. Бързо ще ти мине. Ще остане обаче големият въпрос: щеше ли да натиснеш спусъка срещу нея?

Кол не отговори нищо.

— Никога няма да забравиш този въпрос — каза му Ник, докато фотографите правеха снимки в жълтия тунел. — Но независимо какво си казваш, ти никога няма да разбереш. Единственото, което можеш да направиш, е да се освободиш от това, защото то вече няма значение. Защото не ти се наложи да избираш.

Кол не каза нищо.

— Още нещо — каза Ник накрая. — Никога недей да ми благодариш.

— За последен път разговаряхме вчера — каза Кол на Фарън.

— Той ми съобщи, че ще се върне в групата за разследване на стари случаи — рече Фарън. — Ами ти?

— Заявиха ми, че мога сам да си избера. Нали приключих твоя случай, така както се очакваше.

— Какво не ми казахте ти и шефовете ти? — попита Фарън.

— Няма значение. Забрави.

— Има ли някакво отношение към Сали?

— Не, абсолютно никакво.

Фарън кимна и го изведе от празната стая. На излизане погледна към пъстрия сноп светлина, който падаше на пода, после затвори вратата.

— Тя ме напусна — каза Фарън, докато вървяха по коридора.

От долните етажи се разнасяше непрекъснат телефонен звън.

— И с право. Не заради нещо, което съм направил в миналото или което се случи тогава, а заради самата себе си. Заради онова, което иска да бъде.

Фарън отвори вратата на една от стаите. Беше спалнята му.

— Ти щеше ли да я напуснеш? — попита инспекторът.

— Никога — промълви Фарън. После се усмихна. — Тя ми каза, че съдбата й била да се бори с дяволите, за да мога аз да помагам на ангелите. Че нямало средна земя, на която да можем да живеем заедно. Разбираш ли, едно момиче може да спре да ходи на черква, но носи църквата в себе си.

Фарън отиде до леглото, където със зейнала паст чакаше стар очукан куфар, и без да се обръща, каза:

— Иска да работи в следващата ти група.

— Бюрото ще й даде каквото може.

— Ами ти? — попита Фарън.

— Всеки, който й застане на пътя, ще трябва да се разправя с мен — отвърна Кол от прага.

— Тя няма нужда и от двама ни.

— Прав си, няма.

— Но ние с теб имаме недовършена работа.

— Нямам представа за какво говориш.

Слънцето изпълваше стаята с топлина.

— За Лорън — рече Фарън.