Джеймс Грейди - Брутално

Фарън се подчини на подадената с жест заповед и тръгна по влажния топъл коридор. По стените и тавана минаваха тръби за пара, вода и газ.

— Как се казва тая кучка? — попита убиецът зад гърба му.

— Сали. И не е кучка.

— Готина ли е?

Под стъпките им се разплискваха локви.

„Къде си, Кол? Ник? Къде сте, Ууд, Нгуен и…“

— Колко време имаме според теб? — попита убиецът.

— Зависи от теб.

— Мммм, не. Не съвсем. Но никой не ни видя да влизаме тук — не можем да чуем суматохата навън, така че и те не могат да ни чуят. Освен това всички знаят, че си в безопасност със Сали.

— Накъде да завия?

— Знаеш ли какво: ти избери.

„Наляво. Коридорът е по-широк, може би четири метра и половина. От двете страни има дебели тръби.“ Но този избор завърши само след десетина метра.

— Е, ти го избра. Застани там.

Горещо. Влажно. Яркожълти стени. Светлина от голи крушки, завити между тръбите на тавана.

— Обърни се. — От три метра разстояние убиецът погледна Фарън и свали черната си перука: обръсната тъмнокожа глава. Глава на плешив чернокож мъж, човешко същество, боядисано до невидимост в еднообразен цвят.

— Сега имаш още един избор. — Той му подхвърли белезниците. — Можеш да закопчаеш едната си китка, да си пъхнеш ръцете от двете страни на тази тръба горе и да закопчаеш и другата си китка. Или да не го направиш. Или да се опиташ да ме измамиш, да ме нападнеш. Тогава, в резултат на твоя избор, какво мислиш ще се случи с кучката?

Фарън се изправи на пръсти и закопча ръцете си над тръбата. Стоманата на белезниците се вряза в китките му, бетонният под остърга подметките на обувките му.

— Не обичаш ли свободата на избора? — Убиецът го ритна в слабините.

— Можеш само да ме убиеш… но не и да се спасиш… — изхриптя Фарън.

Лепенка запуши устата му.

— Вече съм спасен — усмихна се убиецът.

Фарън не можеше да откъсне очи от това лице, от капчиците пот, които разораваха черни бразди по бузите му. Грим и пудра се смесваха и потичаха надолу от жегата в помещението. Размазваше се дори цветът на ръцете на убиеца.

— Харесваш ли ми обеците? Хващат окото, така че не забелязваш друго. — Убиецът натисна гърдите си. — Ами гърдите ми? Толкова ли са сладки като на Сали?

Той смъкна вратовръзката на Фарън, раздра ризата му и притисна лепкавата си, омазана в топяща се боя длан върху голата му гръд.

— Това е единственото сърце, което имаш.

Убиецът извади червило от джоба на униформената си риза, взета от жената, която обикновено пазеше в НАСА, жената, която беше издебнал и натикал в колата й, след като бе излязла от „Конститюшън хол“. С помощта на трийсетдоларов фотоапарат за моментални снимки и еднодоларов автомат за ламиниране в някаква дрогерия беше сменил снимката в служебната й карта, така че оттам да гледа неговото ново лице. Той прокара яркочервеното червило по устните си… и целуна Фарън по гърдите.

„Звъни! Какво…?“

Убиецът извади клетъчния телефон на Сали от джоба си. Притисна пръст до размазаните си устни.

— Шшт! — После промълви: — За теб е! — Допря апарата до ухото му: пращене, статично електричество, глас:

— Нищо не се чува…

Щрак! Телефонът изключи.

— Е, клетъчните телефони не работят в Ада. — Кърт свали апарата. — Хайде да го направим от дванайсет крачки.

И се обърна и тръгна.

Една.

— Предполагаше се, че Вратаря трябва да е тук, но… Съвършени планове и актьорски импровизации.

Две.

— О, не се тревожи, ще се махна! Ще изтрия предишната си невидимост, ще облека дрехите на полицая и ще отнеса твоята Сали на сигурно място. В бъркотията всички ще насочат вниманието си към ранената жена от ФБР. Ще ме възприемат като героично ченге спасител. После изчезвам.

Три.

— Иска ми се да имахме още малко време. Заедно. Толкова си приличаме!

Четири.

— Смятат и двама ни за странни. За луди. За гении, но зли.

Пет.

— И двамата знаем великата истина.

Шест.

— Властта е всичко.

Седем.

— Но в крайна сметка аз съм съвършеният, а ти си победен.

Осем.

— Защото ти се страхуваш от властта. Мислиш си, че като се отказваш от нея, ще бъдеш в безопасност и свободен. Типове като агент Кол смятат, че могат да контролират властта. И двамата грешите.

Девет.

— Аз приемам властта. Затова аз ставам властта. И това те прави просто още един дънер в моя огън.

Десет.

— Чудя се какво ли има предвид за мен Вратаря след теб.

Единайсет.

— Но не оставяй Вратаря да те обърка. Ти знаеш…

Дванайсет.