Елмор Ленард - Горещо хлапе

Джо Янг отново й писа, за да й извести:

„Пускат ме в края на август. Скоро ще ти кажа къде точно да ме чакаш.“

През зимата Лули работеше в бакалията на Харкрайдър в Салисоу за шест долара на седмица. Налагаше се да дава пет от тях на втория си баща, мистър Хагенлокър, който нито веднъж не си бе направил труда да й благодари. Останалото спестяваше и с него смяташе да избяга. И макар да работеше в магазина почти по шест месеца в годината — от есента до края на зимата — не успя да спести кой знае колко, но вече знаеше, че ще избяга. Може да бе наследила боязливата душа на Силвия, което си личеше по външността й, както и червеникавата й коса, но пък беше взела железните нерви и способността да взема внезапни решения от баща си, убит по време на атака над немското картечно гнездо в горите на Франция.

В края на октомври в бакалията влезе не друг, а самият Джо Янг. Лули го позна, въпреки че носеше костюм, а той позна нея и се ухили, докато приближаваше тезгяха с широко отворена на врата яка на ризата.

— Е, пуснаха ме — каза той.

Тя отговори:

— Свободен си вече втори месец, нали?

Той рече:

— Обирах банки. Заедно с Чок.

Тя си помисли, че трябва да отиде до тоалетната — прииска й се внезапно и също толкова внезапно парещата нужда в слабините отшумя. Лули си позволи няколко секунди, колкото да се съвземе и да си придаде вид, че споменаването на Чок не означава нищо кой знае какво, докато Джо Янг се хилеше в лицето й, внушавайки й усещането, че човекът няма акъл за пет пари. Навярно някой от другите затворници беше писал писмата му вместо него. Тя каза по възможно най-спокоен начин:

— О… заедно с Чарли ли си?

— И той е наблизо — отговори Джо Янг, но си личеше, че изпитва безпокойство, сякаш имаше чувството, че го наблюдават. — Хайде, трябва да вървим.

— Все още не съм готова — рече Лули. — Не съм си взела парите.

— Колко имаш?

— Трийсет и осем долара.

— Господи, и си работила тук две години?

— Казах ти, мистър Хагенлокър ми взима почти всичко, което изкарам.

— Ако искаш, ще му отворя главата.

— Не бих възразила. Но работата е там, че никъде не отивам без парите.

Джо Янг погледна към вратата, сложи ръка в джоба си и каза:

— Момиченце, аз ще поемам разноските ти. Няма да ти трябват трийсет и осемте долара.

Момиченце… Беше поне с два инча по-висока от Джо Янг, дори и с изтърканите му каубойски ботуши. Тя поклати глава:

— Мистър Хагенлокър купи роудстър модел „А“ с парите ми, изплащаше го по двайсет долара месечно.

— Искаш да му откраднеш колата?

— Моя си е, нали? Ако я е купил с парите ми?

Лули беше решила, а Джо Янг нямаше търпение да се махне от тук. Тя имаше да взема още една месечна надница, така че решиха да се срещнат на втори ноември в хотел „Джорджиън“ в Хенриета, около обяд.

В деня, преди да замине, Лули каза на Силвия, че е болна. И вместо да отиде на работа, си приготви нещата и нави косата си с маша. На следващия ден, докато Силвия простираше, двете момчета бяха на училище, а мистър Хагенлокър беше навън с трактора, Лули изкара форда от навеса и подкара към Салисоу, за да си купи пакет „Лъки Страйк“ за из път. Харесваше й да пуши и често палеше с момчета, но никога не си беше купувала сама цигари. Когато момчетата искаха да я отведат в гората, тя питаше:

— Имаш ли „Лъки“? Цял пакет?

Така й не й беше идвало наум, че го прави за петнайсет цента.

Синът на собственика на дрогерията, неин познат, й даде един пакет без пари, попита я къде е била вчера и лукаво добави:

— Постоянно говориш за Красавеца Флойд и се чудех дали е спирал покрай къщата ви?

Обичаха да я вземат на подбив заради Красавеца Флойд. Лули отвърна, без да се задълбочава много:

— Когато се отбие, ще ти кажа. — Ала почти веднага забеляза, че момчето се кани да добави още нещо.

— Питам, защото вчера беше тук, в града. Красавеца Флойд.

Тя отвърна:

— О? — вече по-внимателно. Момчето не бързаше да продължи и й беше трудно да се сдържи да не го разтърси.

— Аха. Семейството му пристигнало чак от Ейкинс, майка му, двете му сестри и още двама-трима, за да видят как ще обере банка. Имал автомат, но не застрелял никого. Излязъл от банката с две хиляди петстотин тридесет и един долара. Той и още двама други. Дал им част от парите и всички му се усмихвали широко.

Това беше вторият път, когато се бе появил наблизо: първият, когато бяха убили баща му само на седем мили от града, а сега и тук в Салисоу, пред очите на всякакви хора, по дяволите, а тя пак не бе успяла да го зърне. Едва вчера…